Капанът

И най-накрая нишата забавя темпо. От тясна ивица пред нас заструява светлина като от процеп между две завеси, става все по-широка. И накрая вече е достатъчно голяма, че нишата да премине през нея. Окъпани сме от сива светлина. Нишата спира и ние заблъскваме по капака, ръцете ни са неудържими, подтиквани от подгонилата ни клаустрофобия. Капакът се плъзга встрани. Падаме навън. На лишените ни от кислород мозъци им отнема около миг да включат къде се намираме. Но когато го правят, двамата със Сиси вдигаме Дейвид, без да се бавим дори секунда, и се втурваме към влака.

58

Качваме се в най-близкия вагон, последния от дългата колона. Дейвид все така не е отворил очи, нито е промълвил дума. Но диша, като поема въздух често и плитко, а издиханията му са дори по-плитки. Под очите му има тъмни сенки.

Конфигурацията на екрана на таблета се е променила. Явно разполага с някаква вградена система за определяне на позицията, която е регистрирала района, и той автоматично превключва на съответната база данни. На екрана се появяват други бутони, червени и кръгли, сини и квадратни, зелени и овални. Но има само един от значение, черен правоъгълник е и на него пише „Мисията“. Натискам го. Чува се шумно изтракване под дългата редица вагони. Вече форсиращ, локомотивът потегля. Движим се.

Както преди е и в същото време разликата е огромна.

Най-сериозното различие се изразява в празнотата. Вместо вагоните да са претъпкани с момичета от селото, сега влакът е зловещо празен, лишен от всякакво движение или звуци във вътрешността си. Дори в нашия иначе празен вагон двамата със Сиси седим абсолютно мирно, като единственото движение е произвеждано от ръката на Сиси, която гали косата на Дейвид.

И е странно тихо. Никакъв звук, освен приглушеното тракане на движещия се влак. Няма писъци и вой, нищо не се разнася над главите ни, отстрани или зад гърбовете ни. Влакът набира скорост и вратите на всеки вагон автоматично се затварят, но никакъв друг звук не пронизва потъналия в мрак тунел.

Сиси поема ръката ми в своята. Вкопчваме се здраво един в друг. Не от страх, защото такъв вече не ни е останал. Целият се изразходи.

На осем километра от двореца излизаме от тунела. Влакът ще бъде видим от двореца само за няколко минути, преди да изчезне зад ниските хълмове. Взираме се смълчано в двореца, толкова дребен в далечина и наподобяващ троха, нападната от мравки. Само първоначалната вълна от наброяващата милиони орда го е достигнала. Но отгоре му следва да се излее по-бавна, но значително по-голяма и по-компактна маса. Кулата започва да трепти и после се разлюлява. Точно преди да завием зад възвишенията и дворецът да изчезне от поглед, обелискът се сгромолясва като пречупена кибритена клечка.

59

През половината нощ светът ни принадлежи напълно. Влакът цепи през пустиня, която е също така необятна и празна като осветеното от звезди небе над главите ни. Здрачниците не правят опит да ни последват, както мислехме, че ще се случи. Не и в началото. Вероятно хаосът в двореца отвлича твърде много вниманието им и не са доловили слабата следа, която оставяме. Дори часове по-късно окъпаният в сребриста светлина пейзаж представлява пълен вакуум по отношение на движение.

Но в момента, когато луната започва да избледнява и небето изсветлява до сиво, го чуваме. Стържещ звук, сякаш скелетът на нощта трака по пустинните равнини. Влакът вече лети, особено като се има предвид минималния му товар, така че здрачниците ни настигат само постепенно.

Стърженето прераства в глух тътен и един час по-късно зърваме първото свидетелство не само за приближаването им, но и за истинския им брой. Стена от прахоляк, почти толкова висока като онази, напуснала метрополиса часове по-рано, се издига злокобно над земята. От мрачния облак долитат откъслечни крясъци. Двамата със Сиси седим облегнати на решетката на вагона и се взираме безстрастно в онова, което ни следва. Не че не се боим. Случаят изобщо не е такъв.

Просто докато сме блокирани тук, в единственото превозно средство, предлагащо някакво спасение, няма кой знае какво да сторим. Ако дойдат, дойдат. Ако ни достигнат, значи ще ни изядат. Това е положението. Ще се полепят по стените на клетките, първо най-бързите, а после и стотици други. Съвкупната им маса ще накара влака да дерайлира, а после общото им тегло ще смачка решетките навътре. След което ще ни погнат, а може би дотогава ние милостиво вече ще сме мъртви, защото телата ни ще са сплескани от тежестта им. Но няма какво да направим, за да избегнем такъв край, или да го отложим, или дори да го ускорим. Ако дойдат, дойдат. Така че седим, облегнати на решетката, аз съм прехвърлил ръка през раменете на Сиси и двамата стискаме дланите един на друг, а главата на Дейвид е положена в скута на Сиси. Не говорим.

Изминава един час и прииждането им вече звучи оглушително. Хиляди от тях препускат по самите релси и вагоните не се движат така гладко, а се тресат непрестанно. Все по-близо са.