Капанът на свободата

Щях да продължа да го разпитвам, но един полицай влезе в стаята.

— Риардън, ела тук! А ти, Симпсън, се върни обратно в зала „С“.

Около голяма маса седяха петима мъже, двама от които бяха униформени. Винаги ме е разсмивал фактът, че надзирателите в затворите никога не свалят фуражките си, дори когато седят в кабинета на началника. Може би е традиция. Един от цивилните мъже в стаята носеше висока корава яка, която ме наведе на мисълта, че е нравоучителят, както беше казал Симпсън, т.е. свещеникът на затвора.

Войнствено настроеният мъж в средата на масата проговори пръв:

— Риардън, аз съм директорът на този затвор. Тук си, защото си извършил престъпление и обществото реши, че не можеш да останеш на свобода. Как ще се справяш със задълженията си в затвора, вече е твой проблем. Има два начина, по които може да се гледа на един затвор — като на място за наказание и като място за превъзпитание. Изборът зависи само от теб — тук има достатъчно условия и за двата случая. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, сър.

Той взе един лист от масата.

— От позицията на моя пост би трябвало да се отнасям еднакво с всички затворници. Но съобщението, което получих от Министерството на вътрешните работи, посочва, че ти спадаш към категорията „крайно опасен“, а това изисква определени ограничителни мерки. Например сега беше доведен тук от един от нашите доверени затворници, но това повече няма да се повтори. За в бъдеще, когато се налага да се движиш из затвора, ще бъдеш придружаван от униформен служител. Също така ще носиш отличителен знак върху дрехите си. А тук съм приготвил списък на всички останали ограничения, които са задължителни за тази категория затворници. Трябва да ги проучиш и да се придържаш към тях.

Той ми подаде листа, а аз го сгънах и го прибрах в джоба си.

Началникът прочисти гърлото си.

— Трябва да разбереш, Риардън, че зависи само от теб дали ще останеш в тази категория. Положението на затворниците може да се променя през определени интервали от време, а аз имам право да изпращам препоръки за това в Министерството на вътрешните работи. Също така трябва да ти е ясно, че те имат право да отхвърлят моето предложение. Фактът, че сега си в категория „крайно опасен“, се дължи единствено на теб и ако по някакъв начин успееш да убедиш полицията, че не си такъв, то аз с най-голямо удоволствие ще го съобщя на съответните власти.

Той имаше предвид диамантите, разбира се. Все още искаха тези проклети диаманти.

— Да, сър — казах сковано, — ще се опитам да измисля нещо, сър.

Началникът обърна глава.

— Имате ли нещо да кажете, отче?

Свещеникът се усмихна:

— Казвам се Кларк. Записвам си, че не изповядвате никаква религия.

— Точно така, сър.

— Не съм от тези, които насила насаждат убеждения — каза Кларк. — Но все пак ще имате ли нещо против, ако ви посещавам от време на време?

— Не, сър.

Началникът каза:

— Това е мистър Андерсън — човекът, който се грижи за добруването на нашите затворници. Той може да направи много за вас, ако му позволите. Когато искате да го видите, се обръщайте към дежурния служител на вашата площадка. Искате ли да го попитате нещо сега?

— Да, сър. Как мога да се сдобия с книги и с материали за писане?

Андерсън обясни просто:

— Материали за писане — химикалки и хартия — можете да си купувате от магазина, който е до стола, с парите, спечелени от работата в затвора. Ще изкарвате най-малко един шилинг и осем пенса на ден, но ако желаете, можете да получавате и повече. Книги можете да намерите в библиотеката на затвора.

— Благодаря ви, сър — казах. — Възможно ли е да получавам книги отвън? — Поколебах се, преди да продължа: — Ще бъда тук дълго време и бих искал да уча и да се образовам.

Андерсън понечи да отговори нещо, но внезапно спря и погледна началника, който каза:

— Похвално наистина, но ще си помислим за това. Всичко зависи от поведението ви като цяло, а и както вие казахте, тук сте за доста дълго време. — Той кимна към униформения полицай в края на масата: — Това е мистър Хъдзън, главният служител, който отговаря за дисциплината в затвора. Искате ли да кажете нещо, мистър Хъдзън?

— Само едно, сър — отвърна Хъдзън. Имаше грубо лице, а очите му бяха като парчета стъкло. — Не обичам тази категория затворници, Риардън. Те нарушават спокойствието тук и създават безредици сред другите затворници. Това е всичко и ако вие направите тази грешка, ще бъде неприятно за вас.

Слушах го с безизразно лице.

— Разбирам ви, сър.

— Искрено се надявам, че е така — каза началникът. — Имате посетител — един полицай от Скотланд Ярд. — Той направи знак на надзирателя, който стоеше до вратата. — Знаеш къде да го отведеш.

Очаквах да видя Брънскил, но бе дошъл друг детектив.

— Аз съм инспектор Форбс — каза той. — Седнете, Риардън.

Седнах с лице към него от другата страна на масата, а той каза меко:

— Надявам се, че директорът на затвора много деликатно ви е съобщил трагичната новина за определянето ви като „крайно опасен“. Знаете ли какво значи това?

Поклатих глава.

— Не съвсем.