Капанът на свободата

За три минути бях изучил всичко, което можеше да се научи за тази килия. Чудех се какво ли щях да правя тук още двадесет години. И в този миг реших, че трябва да укротя любопитството си и да потисна импулсите на мисълта. Пред себе си имах твърде много време, в което почти нищо интересно нямаше да се случи, така че всяко ново преживяване трябваше ревниво да се пази.

Стените на затвора изведнъж започнаха да приемат физически измерения. Почувствах как се възправят срещу мен — плътни и силни. Преживях този четвърт час в клаустрофобичен страх, след което това усещане ме напусна и спрях да треперя.

Още в следващата минута наруших обещанието си да потискам импулсите на любопитството, като зачетох брошурата, което се оказа абсолютно необходимо. Бях нов ученик в това училище и колкото по-скоро научех триковете, толкова по-добре. Имаше безброй номера, които старите пушки можеха да изиграят на новодошлия, а аз съвсем не исках да им се вържа.

Интересни неща пишеше в тази брошурка. Разбрах, че другата риза бе предназначена да служи за пижама, че гасяха светлините в десет и половина, а звънецът за събуждане се чуваше в шест и половина сутринта, също така се споменаваше за бръснач, който трябва да връщам след използване. Имаше и някои полезни съвети как да се измъкнеш от затвора.

Например можех да отнеса случая си към Апелационния криминален съд и ако там не успеех, имах право да се обърна към държавния адвокат, който да изложи случая пред Камарата на лордовете. Беше ми позволено да пращам молби до министъра на вътрешните работи и да пиша до члена на парламента в моята страна.

Не можех да си се представя в нито едно от тези начинания. Не бях достатъчно близък с министъра на вътрешните работи, за да се впускам в каквато и да е кореспонденция, а пък членът на парламента от моята страна беше на порядъчно разстояние оттук — на шест хиляди мили.

Изчетох цялата брошура, след което я минах още веднъж. Нямаше какво друго да правя, така че реших да я науча наизуст. Все още четях, когато светлината изгасна.

IV

Звънецът иззвъня. Отворих очи и ми трябваха няколко минути, за да осъзная къде се намирам. Облякох се бързо, оправих леглото и го изправих в единия ъгъл на килията. Седнах на един стол и зачаках. Междувременно чух тих метален звук откъм вратата, което ми подсказа, че ме наблюдаваха през шпионката.

Ключалката щракна остро и вратата се отвори. Изправих се и надзирателят влезе. Критично огледа килията и закова погледа си върху мен.

— Ти си нов тук. Прочете това на стената, нали? — каза той и кимна към брошурата на масата.

— Да, прочетох го.

— Леглото не трябва да стои в този ъгъл, а книгата трябва да отиде там, където си я намерил. Ще се научиш. Послушай съвета ми: прави това, което ти се казва, и всичко ще бъде наред. А сега вземи гърнето, за да го изхвърлиш.

— Не съм свикнал да правя такива неща — рекох.

— Трябва да го изхвърлиш, независимо дали си свикнал или не — каза той меко. — Не забравяй какво ти казах — нрави каквото ти се нарежда без възражения. Това е урок номер едно.

Вдигнах гърнето и го последвах на площадката, пълна с мъже, които държаха гърнетата си в редица.

— Добре — извика някой, — тръгвайте.

Във въздуха се носеше непоносима воня. Затътрих се с неохота напред и видях, че трябваше да го изпразня в едно корито, а в друго да го измия. Като свърших, се върнах в килията по примера на останалите.

Надзирателят се върна.

— Можеш да ядеш тук, ако искаш. Яденето ще бъде сервирано долу в столовата, но можеш да донесеш подноса си тук, ако още не си се настроил да се присъединиш към парада.

— Не ми се говореше с никого. Бях твърде зает да контролирам себе си.

— Благодаря — отвърнах с дрезгав глас.

Пазачът каза иронично:

— Няма защо да ми благодариш. Това е правило за всички нови затворници. И още нещо — ще се срещнеш с началника на затвора тази сутрин. Един твой събрат по съдба, който се ползва с някои привилегии за добро държане, ще дойде да те вземе.

Въпросният човек дойде малко преди десет часа и с него излязохме от зала „С“.

— Ти си Риардън — каза той. — Чувал съм за теб.

— Така ли?

— Аз съм Симпсън. Ще се явиш пред началника — той ме сръга в ребрата с острия си лакът. — Не предприемай нищо, без изрично да си получил нареждания — това е съветът ми.

— Защо? Какво се прави там?

— О, нищо особено, само важните клечки ще те огледат — това е всичко. А те са началникът, нравоучителят, старшият надзирател и служителят, който се грижи за „благополучието“ на затворниците. Началникът не е толкова ужасен, ако не му се опъваш, но Господ да ти е на помощ, ако го правиш. Някои от останалите ще се опитат да ти смачкат фасона — те са тълпа проклети „филантропи“ и внимавай с Хъдзън — той е гадно копеле.

— Кой е той?

— Главният надзирател.

Симпсън ме заведе в чакалнята, в която имаше пет-шест затворници. Изглеждаха наистина много унили. Симпсън се ухили.

— Няма нужда да чакаш реда си, приятел. Влизай пръв — ти си специален случай.

Погледнах го втренчено.

— Какво толкова специално има?

— Ще видиш. Шефът ще ти го обясни много хубаво.