Капанът на свободата

На процеса станало ясно, че всъщност бил руснак, но никога не би ти хрумнало, ако говориш с него, защото английският му беше прекрасен, въпреки че не беше посещавал британските държавни училища. Четиридесет и две годишната му присъда трябваше да го направи любимец на затвора, но не стана точно така. Колкото и да беше изненадващо, най-онеправданият затворник можеше да бъде патриот и може да се каже, че не се държаха твърде приятелски с него.

Това, че не беше англичанин, ни най-малко не ме притесняваше. Той се оказа страшно интересен събеседник, възпитан и ерудиран, и когато го помолих да ми помага по руски, на часа се съгласи. Когато го попитах, той ме погледна приветливо и каза:

— Разбира се, че говоря руски. Би било странно, ако беше обратното — при тези обстоятелства. — И една слаба усмивка заигра на устните му.

След пристигането на Слейд руският ми се подобри значително.

Присъдата на Джони изтичаше и той бе преместен в общежитията, за да работи извън затвора и както казват нашите „собственици“, да може да се приспособи постепенно към тежките условия на външния свят. Това беше част от процеса за възстановяване. Не мислех, че тази промяна ще донесе нещо ново на Джони Суифт.

Но това означаваше, че няма да го виждам толкова често. Понякога си разменяхме някоя и друга дума в двора, където спортувахме, но това не беше достатъчно. Търсех някой друг, който да ме осведомява или пък да има връзка с организацията за бягство. Ако въобще съществуваше такава. Всеки момент можех да бъда преместен без предупреждение в друг затвор — по всяка вероятност строго охраняван, — а това въобще не съответстваше на плановете ми.

Бяха изминали петнадесет месеца до деня, в който най-сетне се случи нещо. Както си седях и дишах прекрасния напоен със смог въздух на двора, видях Джони Суифт да ми прави знаци, че иска да говори с мен. Приближих се и хванах топката, която ми подхвърли, уж случайно. Подриблирах известно време и му я върнах.

— Все още ли искаш да се измъкнеш оттук? — попита той и ритна топката безцелно нанякъде.

Почувствах как стомахът ми се сви.

— Предложение ли имаш?

— Свързаха се с мен. Ако все още имаш интерес, нещата биха могли да се развият.

— Не само че съм заинтересован, ами горя от желание. Стига ми толкова.

— Петнадесет месеца! — изсумтя презрително той. — Това е нищо. Но което е по-важно — имаш ли парите?

— Колко искат?

— Пет хиляди за начало. Трябва да са налице още преди да започне каквото и да било, още преди да са помислили да те измъкнат.

— Боже мой, та това са много пари.

— Казаха да ти предам, че тези пет хиляди лири са за разходите и няма да направят никаква отстъпка. А действителната цена е много по-висока.

— Колко?

— Не знам. Това е всичко, което ми казаха. Искат да знаят кога можеш да дадеш петте хилядарки.

— Сега не мога да ги получа. Имам влог в една южноафриканска банка, за който никой не знае. — Огледах се наоколо. Хъдзън беше в другия край и се приближаваше бавно. — Бих искал чек-формуляр от „Стандарт банк“ в Йоханесбург. Намира се на „Хоспитъл Хил Бранч“. Запомни ли?

Джони повтори бавно името и кимна:

— Ясно.

— Ще го подпиша, а те ще го осребрят, но това трябва да стане в Южна Африка. Няма да е толкова трудно.

— Ще отнеме време, приятел.

Аз се изсмях горчиво.

— Имам деветнадесет години пред себе си. Но все пак им кажи да побързат. Страхувам се да не ме преместят оттук.

— Внимавай, идва Хъдзън. Ще ти се обадим.

И той се затича напред да пресрещне топката. Същото направих и аз, и двамата се включихме в играта.

Чекът пристигна след десет дни. Получих го тайно с думите:

— Казаха ми да ви дам това. Предайте го на Шървин, когато го попълните.

Познавах Шървин. Трябваше да бъде освободен скоро. Казах бързо:

— Почакайте, има ли нещо друго?

— Мисля, че не — измърмори човекът и бързо се отдалечи.

Както обикновено, и тази вечер отворих учебниците и започнах да уча. Бях проявил упорство и постоянство в руския и със задоволство установих, че бях много добър, а и произношението ми се беше оправило, откакто дойде Слейд, въпреки че на изпита това няма значение. Почетох около половин час, извадих чека измежду страниците на единия учебник и го изгладих.

Не беше много отдавна, когато за последен път видях такъв чек и почти надуших миризмата на йоханесбургските банки. Сумата беше попълнена — десет хиляди ранда — и си помислих, че приятелчетата се бяха престарали, тъй като курсът на лирата спрямо ранда беше спаднал и чекът беше за пет хиляди шестстотин и петдесет лири. Мястото за подписа на предявителя на чека беше празно — не можех да бъда сигурен в това, а когато откриех истината, щеше да бъде много късно да направя каквото и да е.