Капанът на свободата

Направихме още няколко стъпки и внезапно тялото й се разтърси от ридания.

— О, Господи! — изхлипа тя. — Хайде да се връщаме в хотела.

Платих сметката и я настигнах до вратата на ресторанта. Повървяхме пеша десетина минути до хотела в пълно мълчание. Качихме се в асансьора, след това минахме по коридора към нейната стая, а тя все така здраво държеше ръката ми. Цялата трепереше, когато извади ключа.

Тя се люби с мен като маниак, диво и необуздано. И на сутринта кървавите следи по гърба ми бяха живото доказателство за това. В тази нощ тя като че ли изля мъката от досегашния си ограничаван и потискан живот, от цялата му нелепост. Когато свършихме, тя беше успокоена и напрежението я бе напуснало. Говорихме си дълго, може би около два часа, но за какво — не мога да си спомня — просто за най-обикновени неща, за каквито тя бе имала твърде малко време през целия си живот.

Втория път беше по-добре — цялата й женска същност се прояви и беше невероятна. Този път заспа веднага. Имах достатъчно здрав разум, за да се прибера в моята стая, преди да се събуди. Не мисля, че щеше да бъде доволна от себе си в трезвата светлина на утрото.

II

Уилър трябваше да пристигне сутринта и имахме много работа. Когато Алисън слезе долу за закуска, привършвах първата си чаша кафе и станах да я посрещна. Чувстваше се малко виновна и избягваше погледа ми. Когато седнахме, аз казах:

— Какво ще използваме вместо експлозив?

Като се облегнах назад, при допира с облегалката почувствах силна болка от драскотините, които тя беше направила по гърба ми. Бързо се наведох отново напред и си взех една препечена филийка. Погледнах я и забелязах, че е нахлузила професионалната си маска, и сякаш ми казваше: „Личните отношения са едно, а работата — съвсем друго.“

— Ще проверя кога пристига „Артина“.

— Не искам да стане, както в Гибралтар. Ако ги изпуснем сега, Уилър и Слейд живи и здрави ще пристигнат в Албания. Какво ще правим, ако „Артина“ пристигне през деня, а вечерта потегли?

— Не знам.

— Но едно нещо е сигурно — че аз не мога да се кача на борда й през деня пред очите на цялото пристанище и да отвлека Слейд. И в такъв случай какво ни остава? — отговорих на въпроса сам. — Трябва да направим нещо, за да сме сигурни, че „Артина“ ще остане през нощта.

— Но как?

— Имам една идея. След закуска ще отидем на пазар. Ще ми позволиш ли да ти намажа филийката?

След обилната закуска двамата се отправихме по нагорещените улици на Валета, топлината беше още по-непоносима поради напечените от слънцето сгради. Началникът на пристанището каза, че очаквали „Артина“ по обед, което беше много лоша новина. Още по-зле се почувствахме, когато разбрахме, че горивото било предварително поръчано и щели да заредят веднага, след като яхтата пристигне.

Продължихме нататък и аз казах:

— Това решава всичко. А сега да направим покупките. Намерихме един железарски магазин и вътре — всичко, необходимо за поддържането на една яхта. Открих каквото ми трябваше — здраво найлоново въже. Купих около шестдесет метра и продавачът внимателно го нави и опакова.

Алисън каза:

— Предполагам, че си наясно какво вършиш.

— Водолазните костюми, с които се гмуркахме, ме наведоха на тази идея. — Посочих към пристанището. — Как ще стигнеш до средата на залива, без да те види никой?

Тя кимна.

— Под вода. Това е много хубава идея, но по никакъв начин няма да ти помогне да се качиш на борда.

— Евентуално и това ще стане. Ти също ще участваш. Ще отидем да вземем водолазните костюми. Трябва да сме на „наблюдателницата“, когато пристигне „Артина“.

Отидохме до мястото, откъдето бяхме наели водолазните костюми, и взехме пълни бутилки кислород. И след малка тренировка в басейна на хотела се върнахме на пристанището. Незнайно защо Алисън се задави в басейна и когато се приближих до нея, беше останала почти без въздух.

Аз се засмях.

— На теб ще ти трябва и бутилка „Детол“. Все пак си жена.

Тя се ядоса и извика:

— Станард, ти си…

— Хайде, побързай! — прекъснах я рязко. — Имаме работа.

Бързо забравихме тази случка и слязохме до пристанището, където се приготвихме да чакаме „Артина“.

— Какъв е планът?

— Ако си чела досието ми, значи знаеш, че съм бил в Индонезия. Едно от най-опасните неща, които някога са ми се случвали, беше там. Намирах се в малка моторница и бях преследван от бърза полицейска патрулна лодка, която стреляше с двадесетмилиметрово оръдие. Наблизо имаше едно тресавище, осеяно с мангрови дървета. Насочих се натам, за да се скрия, и това беше голямата ми грешка. Водата беше осеяна с морска трева, която се уви около витлата и моторът спря. Тази морска трева едва не ме уби.

— Какво стана после?