Капанът на свободата

Когато приближихме, Алисън спря да гребе и безшумно доплавахме до кърмата. Въжената стълба, която беше използвал капитанът, не се виждаше, макар че не бях и очаквал. Разстоянието от водата до кърмата беше девет стъпки и се нуждаех от котвичка с няколко куки, но тъй като точно сега нямах подръка, трябваше да импровизирам. Закривих три обикновени рибарски куки и ги съединих. Бях ги увил в много пластове изолационна лента не само за да се предпазя от остриетата, ако евентуално не се закачат, а също и с оглед на тишината.

Погледнах нагоре и видях силуета на корабния флаг, който ми помогна да определя мястото на релинга. Хвърлих куката нагоре през перилата. Чу се леко тупване, когато падна на палубата, и аз дръпнах въжето. Заби се здраво в дървото и аз дръпнах отново, за да се убедя, че ще ме издържи. Наведох се надолу и прошепнах:

— Може да се върна със Слейд, а има възможност и да не стане. Всичко може да свърши много бързо, така че стой наблизо, за да ме измъкнеш, ако се случи нещо. — Аз замълчах. — Ако не се върна, тогава тръгвай. Пожелавам ти успех.

Покатерих се по въжето и успях да се заловя за пръта на флага. Пистолетът, който се беше впил в кръста ми, не помогна много. Докато се извивах като акробат, дулото се заби в слабините ми и едва се сдържах да не извикам от болка, но все пак бях благодарен, че се бях погрижил да го изпразня от патроните.

Най-сетне се прехвърлих на палубата без никакъв шум. Поне докато гледах надолу към водата, никой не ме застреля. Алисън не се виждаше, а забелязах само една подозрителна вълничка на мястото, където не би трябвало да има такава. Постоях тихо около десетина секунди, като напрягах слуха си.

Ако някой ме гледаше, то го правеше, без да се издава. Предполагам, че този някой по всяка вероятност се намираше или в машинното, или удобно разположен в трапезарията. За да стигна до каютите на кърмата, не трябваше да вървя напред. Минаваше се по едни стълби в каюткомпанията и вратата й се намираше точно пред мен, ако, разбира се, планът, който разгледах, беше верен.

Извадих фенерче и рискувах да осветя пътя си с него. Истинско щастие беше, че го направих, защото цялата палуба беше покрита с водолазни костюми и ако не ги бях видял, щях да вдигна невъобразим шум. Успях да си пробия път между умело замаскирания капан и се зарадвах, когато видях, че вратата на каюткомпанията беше отворена. Това можеше да се очаква — кой ще тръгне да заключва врати на кораб?

Помещението беше тъмно, но видях да се процежда светлина през една стъклена врата откъм десния борд на кораба. Тя беше достатъчна, за да очертае силуетите на мебелите. Приближих се до вратата и погледнах от другата страна. Направо замръзнах на мястото си, когато на края на един дълъг коридор видях силует на човек. Един мъж излезе от трапезарията и се скри от погледа ми, като се насочи към камбуза. Внимателно отворих вратата и се ослушах. Чу се шум от падането на нещо тежко, последван от дрънчене на съдове. Дежурният явно разнообразяваше нощните часове с нападение над хладилника. Факт, който работеше в моя полза.

Прекосих отново каюткомпанията и се спуснах към каютите на палубата. Долу имаше три каюти за гости. Тази на Уилът се намираше в средата на яхтата, от другата страна на машинното, така че нямаше какво да се тревожа за него. Въпросът, който ме измъчваше, беше дали има някакви гости освен Слейд, които да са заели трите каюти.

Каютата, която бе със спуснати завеси през деня в Гибралтар, беше най-голямата на кърмата. Това бе първата ми цел. Вратата беше заключена и това увеличи надеждите ми, тъй като едва ли биха позволили на Слейд да се разхожда свободно из кораба. Светнах с фенера и огледах ключалката. Нямаше да ми създаде голям проблем. Никой не поставяше такъв тип тройни ключалки на врата на каюта и ако трябваше, щях да я отворя. Просто щеше да отнеме малко повече време.

След две минути бях в каютата, а вратата беше заключена отново. Чух равномерното тежко дишане на спящ човек и насочих светлината натам, като се надявах да видя Слейд. Ако не беше той, щях да загазя сериозно.

Но нямаше защо да се притеснявам, защото точно него намерих в леглото и вътрешно се зарадвах, когато видях това едро лице с пожълтяла кожа. Извадих пистолета от кобура и го заредих. Слейд се стресна от металния звук и леко простена в съня си. Пристъпих напред, като осветявах лицето му, и леко натиснах с пръст една точка между челюстта и ухото. Това е най-добрият начин да събудиш тихо спящ човек.

Той отново простена и клепките му трепнаха. Запремигва от светлината и аз я насочих към пистолета в ръката ми.

— Ако извикаш, това ще е последният звук, който издаваш — казах тихо аз.

Той силно затрепери, а адамовата му ябълка заигра, когато преглътна. Най-накрая успя да прошепне:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Твоят стар приятел Риардън. Дойдох, за да те отведа вкъщи.

Отне му малко време, за да асимилира думите ми, и накрая каза:

— Ти си луд.

— Може би — съгласих се аз. — Всеки, който се опитва да спаси живота ти, трябва да е луд.