Капанът на свободата

Той се съвземаше от шока. Кръвта му се връщаше към лицето, а самообладанието — към душата му, ако имаше такава.

— Как стигна дотук?

Обходих стаята с фенерчето, докато се спрях на най-близкия люк. Той нямаше завеси, а беше закрит с метален капак отвън, така че Слейд да не може да гледа. Още една мярка за сигурност от страна на „Бегълците“. Показах му зъбите си в усмивка и казах:

— Къде е това „тук“?

— Бордът на този кораб — отговори той, но тонът му беше несигурен.

— Проследих те — казах аз, докато наблюдавах с интерес как погледът му се плъзга встрани по посока на звънеца до койката. Вдигнах пистолета, така че отново да го забележи. — Нямаше да го направя — предупредих го аз, — ако не бях загрижен за теб.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Предполагам, че би го окачествил като колега, но от другата страна. Аз съм от контраразузнаването.

Въздишката му беше пълна с отчаяние.

— Изпълнителят — произнесе той с равен глас и кимна към пистолета. — Нищо няма да направиш с това. Няма заглушител. Стреляй и след две минути си мъртъв.

— Ще минат и без мен в службата — казах меко, като се надявах, че ще мога да го убедя. — Помисли малко, Слейд. Можех да се промъкна в каютата и да прережа гърлото ти, докато спиш. Щеше да предизвика много неразбории после, но поне би било безшумно. Още по-добър начин е да забия една кука за плетене във врата ти в продълговатия мозък и нямаше да има никаква кръв. Фактът, че говоря сега с теб, показва, че искам да те измъкна жив оттук.

Той леко смръщи чело и аз си представих как работи умът му, докато обмисляше.

— Но не искам да има недоразумения, затова избирай! Или те измъквам жив оттук, или оставаш, но мъртъв.

Слейд се беше съвзел достатъчно, за да се усмихне.

— Поемаш твърде голям риск. Не можеш постоянно да ме държиш на мушка. Все още мога да се опитам да се измъкна.

— Няма да искаш. Не и когато чуеш това, което имам да ти кажа. Предполагам, че са те извели от стаята, в която живеехме, под въздействието на опиат, и си се събудил в тази каюта. Къде мислиш, че се намираш?

Това отново го накара да се замисли, но не стигна до някакъв съществен извод. Накрая каза:

— Нямаше промяна в температурата, така че не са ме отвели много на север или юг.

— Това корабче има много добра климатична инсталация. Не би могъл да направиш разлика. Обичаш ли китайска храна?

Ненадейният въпрос го обърка.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Мога да я ям, а също така и да отказвам.

— Напоследък да ти се е случвало?

Той направо беше изумен.

— Да, защо… Вчера…

Аз го срязах:

— На кораба има китайски готвач. Знаеш ли на кого е яхтата? — Той мълчаливо поклати глава и аз казах: — Принадлежи на един човек на име Уилър, член на английския парламент. Обзалагам се, че не си го виждал.

— Да, така е. Бих го разпознал. Срещал съм го няколко пъти… в миналото. Но за какво е всичко това, по дяволите?

— Все още ли мислиш, че отиваш в Москва?

— Нямам причини да се съмнявам — отвърна той намусено.

— Уилър е албанец по народност. И неговият китайски готвач прави нещо повече от това да готви свинско със захар. Те не са комунисти, Слейд. В момента ти се намираш в Малта и следващата спирка е Дурацо в Албания. Оттам на товарен кораб, предполагам, че ще те прехвърлят в Пекин. Наистина ще бъде добре да опиташ истинската китайска кухня, но аз се съмнявам, че изобщо ще ти дават каквато и да било храна.

Той се втренчи в мен.

— Ти си луд.

— Какво му е необичайното един китаец да иска да знае това, което е скрито в скъпоценния ти мозък. Информацията е много интересна — тайните на две от най-големите разузнавателни служби. И те ще го научат, Слейд, дори да се наложи да използват акупунктура. Китайците измислиха термина „промивка на мозъка“.

— Ами Уилър?

— Какво толкова странно има? Ти си се отървавал повече от четвърт век, защо някой друг да не е умен колкото теб, че дори и по-умен? Уилър все още не е разкрит.

Той не каза нищо и аз го оставих да помисли. Но нямах много време, затова му казах:

— Според мен нямаш голям избор. Или идваш доброволно с мен, или те застрелвам на минутата. Мисля, че дори ще ти направя услуга, ако те убия, защото не искам и да си представя какво ще стане с теб, след като бъдеш един месец в ръцете на китайците. По-добре ела с мен и се оттегли в някое хубаво, спокойно и сигурно крило на един от затворите на нейно величество. Там поне няма да се опитват да изкарат мозъка ти през ушите.

Той упорито поклати глава.

— Не знам дали да ти вярвам.

— За бога, ако Уилър искаше да отидеш в Москва, защо тогава не те прехвърли на един от онези товарни руски траулери? В Атлантика те са толкова много, колкото са бълхите в краставо куче. Защо те е довел в Средиземно море?

Слейд ме погледна лукаво.

— Ти казваш така.

Аз въздъхнах и вдигнах пистолета.

— Казах ти, че нямаш избор. — Започваше да ме вбесява. — Сякаш не си чувал поговорката „На харизан кон зъбите не се гледат“. Не съм те проследил от Ирландия до…

Той ме прекъсна.

— Ирландия ли?

— Това беше мястото, където ни държаха заедно.

— Линч е ирландец — каза той замислено.