Капанът на свободата

Когато тя излезе, аз направих всичко това, което я бях посъветвал. Изгълтах едно бързо уиски и взех триминутен горещ душ, който облекчи някои от болките, причинени ми през последните часове, и стопли кръвта ми. Коремът ми беше посинял от ударите. Облякох се бързо и започнах да прибирам необходимите ми вещи, които и без това не бяха кой знае колко многобройни.

След това седнах и забих нос в плановете на кораба. За щастие, всичко беше разграфено и можех да изчисля приблизително точно разстоянията. Идеята вече се беше настанила в главата ми съвсем оформена и реална. Всичко зависеше от това дали Уилър ще остане още една нощ или не.

Когато Алисън се върна, тя носеше една от онези чанти, които събират шест пъти повече багаж, отколкото изглежда, че могат да поберат. Излязохме от хотела през задния вход и пет минути по-късно вече се качвахме на автобуса за Сенгли.

Алисън изглеждаше по-свежа и каза:

— Къде отиваме и защо?

Платих билетите.

— Ще ти кажа, когато стигнем. — Автобусът беше препълнен и не исках на всеослушание да разправям как ще убия Слейд и Уилър. Шофьорът май беше с впечатление, че името му е Джак Брабъм8 или може би си мислеше, че малката гробница на Девата, обвита с цветя, е достатъчна причина, за да се посети Сенгли, където пристигнахме за рекордно кратко време.

Сенгли е полуостров, който се врязва във водите на „Гранд харбър“ между протоците Докярд и Френч. След оттеглянето на кралската флота и демилитаризацията на флотата в Малта това беше подходящо място, където можех да намеря всичко, което ми трябваше — навес за лодки, за предпочитане със собствен пристан.

Беше много рано, за да предприемем каквото и да било, но кафенетата бяха вече отворени и с Алисън закусихме обилно. Докато дъвчех яйцата с бекон, я попитах:

— Видяха ли те снощи, така че да те разпознаят?

Алисън поклати глава.

— Не мисля.

— Уилър подозираше, че имам съучастник. Сега, разбира се, знае, но не му е известно кой е. Мисля, че ти ще трябва да направиш покупките. Ще бъде неразумно от моя страна да се развявам по улиците.

— Какво трябва да взема? — попита тя кратко.

— Трябва да наемеш навес за лодки. Ще ми трябва за дванадесет часа, но сигурно ще се наложи да направим договор за три месеца. Ще кажеш, че съм дизайнер на лодки и работя върху някакъв нов вид… с… подводни крила. И не искам никой да ме безпокои. Кажи им, че няма нужда моите съперници да надничат през рамото ми, докато работя, затова искам дискретност и сигурност. Това е версията.

— След това какво?

— След това наемаш лодка — не по-дълга от шест метра, но да е бърза и мощна — с големи двигатели.

— Външни или вътрешни?

— Няма значение. Ако е с външни, ще излезе по-евтина, но при всички случаи трябва да са мощни. Ще докараш лодката до навеса. — Погледнах през прозореца на кафето. Виждах склад за метални отпадъци. — Там ще потърся повечето от нещата, които са ми необходими, ще наема също и комплект инструменти за заваряване.

Алисън сбърчи вежди.

— Значи ще ти трябва бърза лодка и инструменти за заваряване, така ли? — попита тя и търпеливо зачака.

— След това ще наемеш един камион. Можеш ли да караш камион? — Тя ме погледна възмутено и аз се усмихнах. Сигурно беше взела и разрешителното си за кормуване на танк. — Вземаш камиона и купуваш фойерверки — достатъчно, за да напълним цялата лодка.

Това привлече вниманието й.

— Фойерверки!

— От големите. Особено тези, които гърмят силно и разпръскват най-различни светлини. Не искам от онези детските играчки, а от истинските професионални пушкала. След като тук е традиция да се пускат фойерверки, значи трябва да има достатъчно из острова. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

— Да. А сега, ако обичаш, ми кажи, за какво е цялата тази история?

Извадих плана на кораба и го разстлах на масата.

— Както знаеш, бях на борда на „Артина“ и всичко съвпада с тази схема, така че можем да й вярваме. — Забих пръста си в една точка на плана. — Това е машинното отделение, в което има ролсройсови двигатели с мощност 350 конски сили, които гълтат невероятно голямо количество гориво. Под машинното има едно помещение, в което се съхраняват запасите с прясна вода и контейнер с 1200 галона гориво. — Пръстът ми се движеше по плана. — Пред машинното се намира каютата на Уилър, още по-напред са тези на персонала. Под тях има двойно дъно, където се съхранява основното гориво — 5350 галона. Знаем, че току-що са заредили и резервоарите са пълни. За да ги пробием, ще трябва да направим дупка поне на три стъпки под равнището на водата, а за предпочитане е и по-дълбоко. Корпусът на яхтата е от здрава стомана и ще е нужна страхотна сила, за да се пробие дупка. — Погледнах нагоре. — Ще прикрепя таран на лодката, която ще ми докараш. В миналото всички плавателни съдове са имали такива — това е стара морска тактика. Но ние ще направим нещо различно — нашето ще бъде комбинация между таран и взривове. Лодката ще бъде пълна с фойерверки. Когато пробием корпуса, горивото потича и пламва от огньовете.

— Значи мислиш да подгониш с огън Уилър, така ли?

Погледнах я, без да отговоря, след което казах: