Капанът на свободата

Този час ми се стори безкраен, както са ми казвали, че става в халюцинациите от ЛСД. Сигурно е така — не съм опитвал. Не говорехме много, от време на време си разменяхме по някоя дума за незначителни неща: Слънцето залезе и небето потъмня, докато накрая можехме да спуснем лодката в морето, без някой да я види. Когато я спуснехме на водата, нямаше да изглежда толкова подозрително.

Погледнах стоманеното острие, което зловещо блестеше, и отидох да отворя голямата двойна врата на навеса. Придърпахме шейната и спуснахме лодката във водата. Пуснах я и освободихме шейната. Обърнах се да видя разстоянието, на което трябваше да я носим на ръце, ако не беше шейната.

Не беше потънала много, като се има предвид тежестта на металите, които бяха прикачени. Изглеждаше съвсем нормално, като изключим стърчащите от двете страни на корпуса железни прътове. След десет минути щеше да бъде тъмно и нямаше да се вижда дори това, но и да ме осветяха от пристанището, съмнявам се, че щяха да забележат нещо необикновено.

— Това е всичко — казах аз уморено. Имах чувството, че ще падна от изтощение, не бяхме спали през нощта, а целия ден бях работил като вол.

— Аз ще вървя — каза Алисън тихо. — Успех, Оуен!

Тя не ме целуна, дори не ме докосна. Просто се отдалечи, като взе сакото си.

Качих се в лодката и преместих някои от фойерверките, за да освободя достатъчно място за сядане. Поставих водолазния костюм под ръка и проверих примитивните си възпламенители. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам един час, преди да тръгна.

Чакането отново беше дълго и мъчително.

11.

I

Погледнах часовника си за петнадесети път от петнадесет минути насам и реших, че моментът беше настъпил. Сложих си водолазния костюм, затегнах колана около кръста си и нахлузих маската на врата си. Запалих двигателите и лодката се затресе. Отвързах въжето, оттласнах се с една ръка и дадох газ, като не знаех какво да очаквам.

Скоростта беше ниска и тя не се справяше съвсем лошо, въпреки че ми се струваше, че има нещо нередно в кормилото. Пуснах фаровете, защото не исках пристанищните патрули да ме приберат за нелегално преминаване, и навлязох в „Гранд харбър“. Тук в миналото британските кораби бяха разгромили френските нашественици. Сега имаше друг, по-особен екипаж, който се отправяше в открито море, но с по-съвременна традиция.

Валета беше осветена, а „Флориана“ — обсипана с цветни сияния. Музика от ударни инструменти се носеше над водата. Веселието започваше.

Заобиколих центъра на Сенгли и се отправих към пристанището. Нищо не идваше насреща ми, затова реших да видя на какво е способно коритото. Бученето на моторите се засили, когато дадох газ, и почувствах ускорението, когато двеста конски сили го тласнаха през водата. Колкото до конските сили на тон водоизместимост, тази малка лодчица беше четиридесет пъти по-бърза от „Артина“. Това беше причината за скоростта.

Управлението обаче беше непосилно. Щурвалът подскачаше неудържимо в ръцете ми, курсът беше, меко казано, хаотичен и влязох в пристанището, като правех почти идеална имитация на морско конче, което се щура по повърхността на малко езерце.

Тази проклета лодка не се поддаваше на управление и вървеше накъдето си иска. Съмнявах се, че скоростта й е по-висока от дванадесет възела, а това съвсем не беше достатъчно. Цялата й мощност не правеше нищо друго освен пенливи вълнички по повърхността на водата, а аз съвсем не бях тръгнал да се забавлявам с правенето на вълни. В момент на пълно отчаяние натиснах газта докрай, лодката подскочи и бясно потегли напред със скорост десет възела повече от предишната. Но щурвалът беше все така необуздаем и имаше голямо несъответствие между посоката, която се опитвах да избера, и реакцията на коритото, в което се намирах.

Отново намалих скоростта и тя внезапно спря, сякаш се беше ударила в стена. Бях се захванал с много непосилна задача. В краен случай можех да достигна скоростта, от която се нуждаех, разбира се, ако не избухнеха двигателите, но не знаех какво да правя, когато се наложеше да се насоча право към целта. Изобщо не можех да разчитам на способностите й за праволинейност. Въпреки че нощта беше прохладна, усетих, че целият съм облян в пот.

Ако единственият начин да поддържам нормален курс беше, като надувам скоростта, то по-добре да не опитвам отново. Страхувах се, че двигателите ще избухнат и че това ще бъде последното излизане на тази моторница в морето. Колкото до щурвала, трябваше да се оправя някак си.

Намалих скоростта още и се отправих към „Сейнт Елмос пойнт“, който се очертаваше със светлините си ярко на нощното небе, докато минавах покрай вълнолома. Намирах се в открито море и лодката се люлееше заплашително. Тежката стоманена плоча, която бях прикрепил три стъпки под водата, действаше като махало. Това непохватно корито сигурно би накарало всеки самоуважаващ се конструктор на лодки да завие от ужас.