Казъм Сити

Нуева Валпарайсо бе започнал съществуването си по този начин и улиците му носеха обичайните имена: “Омдурман”, “Норкинсо”, “Арместо” и т. н., но централният триъгълник беше погълнат от структурата на моста; той очевидно се бе оказал достатъчно ценен и за двете страни, след като бе оцелял невредим. Простираше се на триста метра от всяка страна и се издигаше, целият черен, като корпус на космически кораб, но “инкрустиран” в по-ниските си нива с хотели, ресторанти, казина и публични домове. Макар мостът да не се виждаше от улицата ставаше ясно, че се намираме в стар квартал, близо до мястото за приземяване. Някои от сградите наподобяваха струпани един върху друг огромни сандъци, надупчени от прозорци и врати, и след това украсени като с филигран с архитектурните капризи на два века и половина.

— Хей — прозвуча глас. — Проклет да съм, ако това не е Танър Мирабел.

Мъжът се бе облегнал на стената на потънала в мрак галерия, сякаш нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава пълзящите насекоми. Досега бях общувал с него само по телефона и видеото, като се стараех разговорите ни да бъдат максимално кратки, и очаквах да видя много по-висок и много по-малко приличащ на плъх човек. Палтото му беше също толкова тежко, колкото и моето, но създаваше впечатление, че ще се изхлузи от раменете му всеки момент. Охреножълтите му зъби бяха заострени в краищата, ъгловатите черти на лицето му бяха покрити с неравна, остра брада, а сресаната назад дълга черна коса разкриваше минималистично чело. В лявата ръка държеше цигара, която поднасяше периодично към устните си, а дясната бе изчезнала в страничния джоб на палтото и като че ли нямаше намерение да се покаже оттам.

— Васкес — казах аз, без да показвам изненада, че ни бе проследил. — Доколкото разбирам държиш под око нашия човек?

— Хей, успокой топката, Мирабел. Той не може да пусне и една вода, без да съм в течение на ставащото.

— Все още ли си урежда нещата?

— Да. Знаеш какви са тези богати дечица. Трябва да се грижат за бизнеса. Колкото до мен, ще излетя от този мост като лайно на колела. — Посочи с цигарата си към Дитерлинг. — Човекът-змия, а?

Дитерлинг сви рамене.

— Щом казваш.

— Звучи гот, лов на змии. — С ръката с цигарата имитира прицелване и стрелба с пистолет, несъмнено пускайки куршум в някоя въображаема хамадриада. — Мислиш ли, че ще можеш да ме включиш в следващото си ловно пътуване?

— Не знам — отвърна Дитерлинг. — Обикновено не използваме жива примамка. Но ще поговоря с шефа и ще видя какво можем да уредим.

Васкес Червената ръка оголи острите си зъби.

— Забавен си. Харесваш ми, Змия. Но нищо чудно, нали работиш за Кауела, няма как да не ми харесваш. Как е той, между другото? Чух, че Кауела пострадал също толкова зле, колкото и ти, Мирабел. Всъщност подочух даже, че изобщо не успял да се възстанови.

Не бяхме планирали да оповестяваме точно сега смъртта на Кауела, не и преди да сме размислили над възможните последици от това, но очевидно вестта бе достигнала Нуева Валпарайсо преди нас.

— Направих за него всичко, което зависеше от мен — отвърнах аз.

Васкес кимна бавно и мъдро, сякаш току-що бе потвърдена валидността на някакво негово свещено вярване.

— Да, така чух и аз. — Постави лявата си ръка върху рамото ми, като държеше цигарата си по-далеч от перленосивия плат на палтото ми. — Чух, че си пропътувал половината планета с липсващ крак, за да закараш Кауела и неговата кучка вкъщи. Героичен бълвоч, дори за представител на белооките. Можеш да ми разкажеш цялата история на една-две чашки, а Змията — да ме включи в следващата си командировка. Нали, Змия?

Продължавахме да се движим по посока на моста.

— Не мисля, че има време за това — обадих се аз. — За пиене, искам да кажа.

— Както казах, успокой топката. — Васкес вървеше малко пред нас, все така с цигара в ръката. — Не ви разбирам, хора. От вас се иска само да кажете една дума и Рейвич повече няма да бъде проблем, а само едно петно на стената. Предложението все още си остава, Мирабел.

— Трябва да го довърша сам, Васкес..

— Да. И аз така чух. Нещо като вендета. Имал си вземане-даване с кучката на Кауела, нали?

— Деликатността определено не е силната ти страна, Червен.

Забелязах как Дитерлинг трепна. Изминахме в мълчание още няколко крачки, преди Васкес да се обърне, за да ме погледне.

— Какво каза?

— Чух зад гърба ти да те наричат Васкес Червената ръка.

— А на теб какво ти влиза в скапаната работа как ме наричат?

Свих рамене.

— Не знам. От друга страна, на теб какво ти влизат в работата нашите отношения с Гита?