Казъм Сити

Васкес изгаси цигарата си и стисна с пръсти върха на носа си, като набърчи тънката ивица, която трябваше да минава за чело.

— Какво става тук, Мирабел? Да ме предизвикаш ли се опитваш или си просто невеж скапаняк?

— Не знам. Мислех че просто водя любезен разговор.

— Да, да, точно така. И малко преди това по една случайност ме нарече Червен, просто така ти се изплъзна от само себе си.

— Мислех че вече приключихме с това. — Отпих от чашата си. — Не съм опитвал да те предизвиквам, Васкес. Но ми се струва, че си невероятно обидчив човек.

Той направи нещо. Беше съвсем дребен жест с едната ръка, като щракване с пръсти.

Това, което се случи после, стана прекалено бързо, за да бъде доловено от окото; просто усетена от подсъзнанието мъгла от метал и подобната на бриз ласка на въздушното течение. След като по-късно върнах случилото се в съзнанието си, стигнах до извода, че в помещението — най-вероятно по стените, пода и тавана — трябва да се бяха отворили десетина пролуки, от които бяха излезли машини.

Това бяха автоматични часови във вид на надвиснали черни кълба, които се отвориха, за да разкрият по три-четири дула; всички те бяха насочени към нас с Дитерлинг. Сферите ни обикаляха бавно, жужейки враждебно като настръхнали оси.

И двамата не се осмелихме да си поемем дъх доста дълго време, но в крайна сметка проговори Мигел.

— Предполагам вече щяхме да бъдем мъртви, ако ни беше наистина ядосан, Васкес.

— Имаш право, но не ми остава много, за да се вбеся, Змия. — Повиши глас: — Режим “безопасност” — и повтори щракането с пръсти от преди малко. — Виждаш ли това, човече? Стори ти се еднакво, нали? Но не и на стаята. Ако не бях изключил системата, тя щеше да интерпретира това като нареждане да екзекутира всички тук освен мен и тлъстите отрепки в столовете край масата за залагания.

— Радвам се, че си практикувал достатъчно — обадих се аз.

— Да, посмей се по този повод, Мирабел. — Отново познатия жест. — И това ви се стори същото, а? Но и тази команда беше различна. Тя щеше да каже на часовите да ви отсекат с масирани изстрели ръцете, една по една. Помещението е програмирано да разпознава поне още дванайсет жеста… И повярвай ми, след някои от тях трябваше да плащам доста големи сметки за почистването. — Сви рамене. — Вече мога ли да смятам, че съм разбран?

— Мисля, че разбрахме посланието.

— Добре. Изключваме режим “безопасност”. Часовите да се прибират по местата си.

Същата мъгла, предизвикана от светкавичното движение, същият бриз. Машините все едно бяха изчезнали.

— Впечатлен ли си? — обърна се към мен Васкес.

— Не съвсем — отвърнах аз, усещайки избиващата по челото ми пот. — Но предполагам, че разчупва леда при едно парти.

— Определено.

Васкес ме изгледа развеселено, очевидно доволен, че бе постигнал желания ефект.

— Но всичко това ме кара да се чудя все повече защо си толкова обидчив.

— Ако беше на мое място, щеше да бъдеш много повече от просто обидчив. — И тогава направи нещо, което ме изненада; измъкна ръка от джоба, достатъчно бавно, за да имам време да видя, че не държи оръжие. — Виждаш ли това, Мирабел?

Не знам какво очаквах, но стиснатият юмрук, който ми подаде, ми се стори напълно нормален. Не виждах нищо нередно, никаква деформация. Нито пък нещо червено.

— Изглежда съвсем като ръка, Васкес.

Той стисна юмрука си още по-силно и тогава стана нещо странно. От него започна да капе кръв, първо бавно, след това все по-силно. Наблюдавах безмълвно как се стича по пода, червено върху зеленото.

— Ето затова ме наричат така. Защото дясната ми ръка кърви. Дяволски оригинално, а? — Разтвори юмрук; кръвта течеше от малка дупка някъде в средата на дланта му. — Ето това е. Стигма, като раната на Христос. — Със здравата ръка бръкна в другия джоб, извади носна кърпа, смачка я на топка и я притисна в раната, за да спре кръвта. — Понякога мога да го предизвикам с усилие на волята.

— Последователите на култа на Осман са се добрали до теб, нали — обади се Дитерлинг. — Скай също е бил разпнат на кръст. Забили са пирон в дясната му длан.

— Не разбирам — промълвих аз.

— Да му кажа ли?

— Заповядай, Змия. Този човек очевидно има нужда да бъде образован малко.

Мигел се обърна към мен.

— През последното столетие последователите на култа към Осман са се разцепили на различни секти. Някои от тях вземат идеите си от каещи се монаси, опитващи да предизвикат сами част от болката, изтърпяна от Скай. Заключват се в пълен мрак, докато изолацията почти ги подлуди или стане причина да започнат да виждат разни неща. Някои от тях си отрязват лявата ръка, някои дори се разпъват на кръст. И понякога при този процес умират. — Той спря и погледна към Васкес, сякаш искайки разрешението му да продължи. — Съществува обаче една екстремистка секта, която прави не само това. И не спират дотук. Разпространяват посланието, но не със слово, устно или писано, а с индоктринален вирус.

— Продължавай — казах аз.