Казъм Сити

Пристигането на космически кораб около Края на небето винаги бе събитие. Тъй като бяхме бедна и сравнително изолирана планета в сравнение с много от другите населени светове, не играехме ключова роля в междузвездната търговия. Не изнасяхме кой знае какво освен експертизата си по въпросите на войната и някои безинтересни биопродукти, събрани от джунглите. С радост бихме купили всевъзможните екзотични технологични продукти и услуги от демаршистките светове, но само най-най-богатите хора от Края на небето можеха да си ги позволят. Когато кацнеше някой кораб, обикновено се разнасяха слухове, че просто не е бил допуснат до по-богатите пазари, като по линията Йелоустоун-Сол или Фанд-Йелоустоун-Гранд Тетон, или му се е наложило да спре, за да отстрани някаква повреда. Такова нещо се случваше приблизително веднъж на всеки десет стандартни години и в крайна сметка винаги оставахме минати.

— Осман наистина ли е умрял тук? — попитах аз.

— Някъде наоколо — отвърна Дитерлинг, докато крачехме из огромния ехтящ коридор. — Никога няма да се разбере къде точно, тъй като тогава още не са разполагали с точни карти. Но трябва да е било в радиус от няколко километра оттук, определено в покрайнините на Нуева Валпарайсо. Първо смятали да изгорят тялото, но после решили да го балсамират; така по-лесно щели да го запазят като пример за другите.

— Но тогава още не е имало секта.

— Не. Имал е неколцина сбъркани симпатизанти, разбира се… но в това не е имало нищо религиозно. Появило се е по-късно. “Сантяго” е бил напълно светски, не са можели да изковат толкова бързо религия от човешката психика. Взели стореното от Скай и споили делата му с онова, което избрали да си спомнят от Земята, като запазвали това, което им вършело работа, и изхвърляли останалото. Били необходими няколко поколения, докато разработят всички подробности, но след това вече нищо не било в състояние да ги спре.

— А след изграждането на моста?

— По онова време една от сектите на Осман се добрала до тялото му. “Църквата на Скай”, така се нарекли. И най-малкото заради удобството, ако не заради друго, решили, че той трябва да е умрял не само близо до моста, а право под него. И че мостът всъщност не е асансьор към Космоса или това не е нищо повече освен повърхностна функция, а знак от Бог: готово светилище за престъплението и славата на Скай Осман.

— Но мостът е замислен и построен от хората.

— По Божията воля. Нима не разбираш? С това не може да се спори, Танър. Просто се предай отсега.

Разминахме се с трима представители на култа, които се движеха в противоположната посока — двама мъже и една жена. Нещо в тях ми се стори много познато, но не успях да си спомня дали съм ги виждал някога на живо. Представителите и на двата пола носеха пепелявосиви дълги ризи и бяха с дълги коси. На черепа на единия мъж бе закрепена механична диадема, може би някакво съоръжение за причиняване на болка, а левият ръкав на другия мъж бе празен, подвит и закопчан с безопасна игла отстрани на дрехата. Жената имаше малък знак с форма на делфин на челото и аз си спомних как Скай Осман се бе сприятелил с делфините на борда на “Сантяго” и бе прекарвал доста време със създанията, които другите членове на екипажа отбягвали.

Стори ми се странно, че се сетих такова нещо. Беше ли ми го казвал някой преди?

— Държиш ли си пистолета в бойна готовност? — обади се Дитерлинг. — Човек не знае на какво може да се натъкне тук при всеки завой.

Потупах оръжието, за да се уверя, че е все още на мястото си, и казах:

— Струва ми се, че днес не е щастливият ни ден, Мигел.

Минахме през няколко врати и се озовахме във вътрешната стена; вече можех да кажа със сигурност, че звукът на монотонно напяващите нещо еднообразно монаси, излизаше от човешки гърла. Те поддържаха нота, която беше почти, но не напълно съвършена.

За първи път, откакто бяхме влезли в терминала, успяхме да видим жицата. Мястото за качване на пътниците, в което се озовахме, представляваше огромно кръгло помещение, заобиколено от балкон, на който стояхме в момента. Истинският под се намираше на стотици метри под нас, а отгоре, от дъговидна врата в тавана, се спускаше жица, която продължаваше надолу, където се закрепяше и където се намираха машините за поправка и подновяване на асансьорите. Някъде отдолу се носеше монотонното напяване; гласовете се подсилваха от странната акустика на мястото.

Мостът представляваше една-единствена жица от хипердиамант, простираща се на цялото разстояние от земята до синхронната орбита. През по-голямата си дължина беше с диаметър само пет метра (предимно куха), освен последния километър, който падаше в самия терминал. Тук кабелът беше широк трийсет метра и постепенно изтъняваше нагоре. По-голямата дебелина изпълняваше единствено психологическа функция: извънредно много пасажери се бяха разколебавали да поемат към орбита, когато видеха колко тънка беше всъщност жицата, по която щяха да се изкачват, затова собствениците на моста бяха направили видимата част в терминала значително по-широка, отколкото беше необходимо.