Казъм Сити

— Трябва да е бил създаден за тях, вероятно от ултрите, а нищо чудно някой да е пътувал дори до джъглърите и те да са си поиграли с биохимията на невроните му. Няма значение. Резултатът е, че вирусът е заразен, предава се по въздуха и заразява почти всички.

— И ги превръща във вярващи?

— Не. — Сега отговори Васкес. Беше запалил нова цигара. — Той се ебава с теб, но не те превръща в един от тях, схващаш ли? Явяват ти се видения, имаш особени сънища и понякога изпитваш нужда… — Спря и кимна към черепа на делфина на стената. — Виждаш ли тази рибешка глава? Излезе ми златна. Принадлежал на Слийк, един от делфините на кораба. Близостта на едно такова нещо ми носи комфорт; така преставам да се треса. Но ефектът му стига само дотук.

— А ръката?

— Някои от вирусите предизвикват физически промени. Аз имах късмет в известен смисъл. Един от вирусите те ослепява, друг те кара да се страхуваш от тъмното, от трети лявата ти ръка изсъхва и се отделя. Загубата на малко кръв от време на време не ме притеснява. В началото, преди хората да научат за вируса, дори беше гот. С това наистина можех да ги стресна здраво. Започвахме, например, преговори и аз опръсквах всичко наоколо с кръв. Но постепенно това се разчу и хората разбраха за какво всъщност става дума: че съм заразен от последователите на култа.

— И започнаха да се питат дали умът ти наистина е остър като бръснач, както бяха чували — намеси се Дитерлинг.

— Да. Точно така. — Васкес го изгледа подозрително. — Изграждането на репутация като моята отнема време.

— Не се и съмнявам — отвърна Мигел.

— А едно такова малко нещо може да й нанесе непоправима вреда.

— Не могат ли да изкарат този вирус? — побързах да се намеся аз, преди Дитерлинг да е оплескал нещата.

— Да, Мирабел. В орбита имали нещо, което може да направи това. Но за момента там не е сред безопасните за мен места, затова не смятам да ходя.

— Значи ще си живееш с него. Той не може да е толкова заразен вече, нали?

— Не, вие сте в безопасност. Всички са в безопасност. Надали вече съм заразен. — Сега, след като пушеше отново, той се бе поуспокоил. Кървенето бе спряло и това му бе дало възможност да пъхне отново дясната си ръка в джоба. Отпи от чашата си. — Понякога съжалявам, че вече не съм заразен или че не запазих малко кръв от времето, когато бях. Тогава щях да мога да оставям по едно малко подаръче на раздяла.

— Но пък тогава щеше да правиш това, което винаги са искали от теб последователите на култа — заяви Дитерлинг. — Щеше да разпространяваш тяхното верую.

— Да, когато всъщност трябваше да разпространявам веруюто, че ако някога хвана болния маниак, който ми причини това… — не довърши мисълта си, привлечен от нещо. Загледа се като хипнотизиран в някаква точка, като че ли обхванат от парализа. И тогава проговори: — Не. Не може да бъде, човече. Не го вярвам.

— Какво има? — попитах аз.

От устата на Васкес не излизаше глас, макар да виждах движението на вратните му мускули. Явно говореше с някой от хората си.

— Рейвич — обяви най-сетне той.

— Какво Рейвич? — възкликнах аз.

— Копелето ме е надхитрило.

ДВЕ

Лабиринт от тъмни, влажни коридори свързваше заведението на Червената ръка с вътрешността на терминала на моста, преминава през черната стена на постройката. Васкес ни водеше с фенерче в ръка, като риташе плъховете по пътя си.

— Двойник. Примамка — измърмори учудено той. — Никога не съм предполагал, че ще ни скрои такъв номер. А ние следихме копелето дни наред.

Произнесе последните две думи така, сякаш ставаше въпрос всъщност поне за месеци и за свръхчовешко планиране и прозорливост.

— Някои хора са способни на какво ли не — обадих се аз.

— Хей, успокой топката, Мирабел. Твоя беше идеята да не му светим маслото веднага щом го видим, нещо, което можехме да уредим без проблем.

Преведе ни през няколко врати към друг коридор.

— Но пак нямаше да е Рейвич, нали?

— Не, но след огледа на тялото може би щяхме да разберем, че не е той и тогава щяхме да започнем да търсим истинския.

— Така е — намеси се Дитерлинг. — Колкото и да ми е мъчно да го призная.

— Задължен съм ти за това, Змия.

— Е, все пак не се главозамайвай.

Васкес изпрати още един плъх скоростно към един от тъмните ъгли.

— Та какво всъщност се случи там, което те накара да се захванеш с тази вендета?

— Стори ми се вече доста добре осведомен — казах аз.

— Е, вестите се разпространяват бързо, това е всичко. Особено, когато важна клечка като Кауела гушне чимшира. Честно казано обаче, изненадан съм, че вие двамата отървахте кожата. Чух, че там са ставали големи гадории.

— Аз не пострадах тежко — рече Дитерлинг. — Танър обаче не извади такъв късмет. Изгуби стъпалото на единия си крак.

— Не беше чак толкова лошо — обадих се аз. — Лъчевото оръжие обгори раната и спря кървенето.

— О, ясно — отсъди Васкес. — Значи само една повърхностна рана. Ей, момчета, ама не мога да се нарадвам на компанията ви, наистина не мога.

— Хубаво, но все пак не може ли да говорим за нещо друго?