Читаем Керванът на робите полностью

— Защото, ако го вземе, направо ще заслужава бой!

— Да, ако го вземе, въпреки че ни очаква. Но той си мисли, че е възможно да дойдем най-рано едва утре. Нима в такъв случай е изключено днес Абу ал Мот да използва тъй удобното място?

— Хм-м, вярно, това не ми мина през ума.

— Но иначе напълно споделям вашето мнение. Съгласен съм също да се спуснем долу на разузнаване. Нека тръгнем незабавно, защото не бива да губим никакво време. Нали няма как да разберем кога точно ще се появи Абу ал Мот.

На първо време всички бойци трябваше да останат по местата си. Предводителите им тръгнаха близо покрай лявата отвесна стена на клисурата. Имаха възможност да хвърлят поглед в нея. От двете страни на дъното й, а също в предната и задната й част се издигаха палми. В средата се простираше зелена поляна, но никъде не се виждаше поток или някакъв воден басейн. Когато Шварц изрази учудването си, Уахафи му отговори:

— Нека първо слезем долу и тогава ще видиш, че има вода. Когато се озоваха над входа, видяха, че скалата се спуска отвесно надолу, и се наложи да се върнат малко навътре в гората, после да свърнат наляво и по обиколен път да слязат до входа. Впрочем това не се оказа толкова трудно и след около десетина минути теренът започна да се спуска, образувайки не особено стръмен склон. Гората свърши. Минаха сред пръснати тук-там храсталаци и най-накрая за свое учудване Шварц видя пред себе си покрита с трева равнина, от която се издигаше подобната на подкова планина, в чието сърце се врязваше клисурата.

Както измери Шварц, нейният вход беше широк дванайсет крачки. Щом минаха през него, хората получиха възможност да обхванат с поглед цялата продълговата котловина чак до най-задния й край. Тя им предложи много своеобразна изненадваща гледка.

Високо горе се развяваха короните на дърветата арадебах, после следваха съвършено голите скали, спускащи се стотина крачки надолу. В подножието им цялата котловина беше опасана от нисък насип, подобен на дига. По продължението му имаше издълбан улей, където се събираше процеждащата се от стръмните склонове вода, образувайки малко поточе, което близо до входа на котловината изчезваше под земята, в една дупка между скалите. Именно тази вода напояваше палмите талеб, засадени върху насипа на еднакво разстояние една от друга.

— Преброй ги! — каза Уахафи на Шварц. — Отдясно са петдесет и отляво петдесет, в дъното на котловината има седем и тук отпред близо до входа още седем. Всичките са сто и четиринайсет. А сега се приближи до тях, за да видиш как се казва всяка една!

Той го дръпна да отиде при най-близката палма. На ствола й, малко по-ниско от човешки бой, се виждаше една дума, издълбана още преди години с арабски шрифт. Отделните резки бяха набъбнали, образувайки подутини с дебелината на човешки ръст, тъй че не бе трудно да се разчете думата.

Там бе изписано „Ал Фатиха“. На следващото дърво Шварц прочете думата „Ал Бакара“, а на третото се виждаше „Аила ал Амран“. На четвъртата палма стоеше „Ан Нисуан“, а на петата „Ат Таули“. Преведени тези думи означават: „Въведението“, „Кравата“, „Семейството на Амран“, „Жените“ и „Масата“. Това са заглавията на първите пет глави от Корана. Имамът не се беше придържал съвсем строго към книгата на пророка, а беше издълбал думите според своя собствен диалект. От само себе си се разбира, че едно толкова затънтено място с тези сто и четиринайсет палми, надписани с главите на Корана, е голяма светиня за всеки мохамеданин. Ниям-ниямите не са привърженици на Пророка, но все пак при общуването си с мюсюлманите бяха възприели от исляма поне толкова, че и те чувстваха нещо като свещена боязън пред тази клисура. Предводителите се спряха и се задоволиха само отдалеч да обходят с поглед мястото. Двамата немци продължиха нататък. Но когато кралят и другите се опитаха да ги последват, Шварц ги помоли:

— Останете тук! При входа има толкова много камънак и нападали парчета от скалите, че краката ви няма да оставят отпечатъци. Но по-нататък в тревата следите ви ще личат и когато Абу ал Мот пристигне, могат да ни издадат. Той не бива да разбере, че още днес в клисурата са влизали хора. Ние двамата знаем как да вървим, като оставяме съвсем незначителна диря, а дори и нея умеем да заличаваме.

Двамата стигнаха приблизително до средата на клисурата. Това бе достатъчно, за да се убедят, че дори и най-ловкият и храбър тиролски ловец на диви кози не би успял да се изкатери по гранитните скали където и да било. Точно това желаеха да узнаят учените, след което се върнаха обратно, без да забравят грижливо да заличат оставените в тревата следи.

Веднага щом излязоха от клисурата, те разбраха колко разумно бяха постъпили, защото тъкмо в този момент Бащата на единайсетте косъма посочи към равнината и извика на своя фамозен немски:

— Внимание всички заострили! Ей там появили сме точки, тъмни и подвижните. Що за хора там могли идвали, дали приятелски или неприятелски? Нека ний скрият нас, та да не видели те също точки нашите!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза