Читаем Керванът на робите полностью

— Дори предположенията ти да се сбъднат, ще се пролее човешка кръв, а точно това ми се иска да избегна. Но ми се струва, че двамата предводители на кервана наистина ще бъдат изненадани, ала в никакъв случай няма да изгубят самообладание. И първото нещо, което ще направят, е да убият баща ти и моя брат. Нима трябва да ги излагаме на такава опасност?

— Не, господарю, не — припряно отвърна младежът. — Но как смяташ да ги спасиш?

— Ей сега ще чуете.

Шварц сподели с тях плана си и след кратко съвещание той беше приет, понеже всички разбраха, че е най-доброто, което можеха да направят.

Най-сетне воините тръгнаха да обградят клисурата. Всичко се извърши толкова тихо и предпазливо, че намиращите се в нея хора нищо не забелязаха. След десетина минути скалите наоколо бяха заети от воините, които бяха получили точни указания как да постъпят във всички възможни случаи.

Без никакво колебание Шварц смяташе, че от всички свои подчинени най-много може да разчита на войниците от Фашода и ето защо се беше разпоредил именно те да заемат входа на клисурата. Кралят, Хасаб Мурат и командването на частите, настанили се горе по скалите. Шварц се отправи надолу с войниците. Заедно с него бяха Пфотенхауер, словакът, хаджията и Синът на тайната. Синът на верността пожела да остане горе при баща си.

Шварц взе със себе си и Дауари, както и двамата хомри. В резултат от бастонадата те не бяха в състояние сами да се спуснат от височината и се наложи да ги носят. Те бяха наблюдавали цялата подготовка и вече знаеха, че за Абу ал Мот няма никаква надежда за спасение.

Безгрижието и непредпазливостта в поведението на този човек бяха наистина учудващи. Когато Шварц и хората му стигнаха долу, видяха, че той дори на входа не беше поставил постове. Немецът предпочете все още да не се приближава до прохода, а на първо време спря в края на гората, за да даде необходимите указания на тримата пленници.

— Предоставям ви една възможност да изкупите престъпленията си поне дотолкова, че по-късно да мога да ви върна свободата — каза им той. — Сега ще наредя да ви развържат, за да отидете при Абу ал Мот в клисурата. Краката ви сигурно ще издържат това късо разстояние. Кажете му, че е напълно обграден. Кажете му също с какви оръжия разполагаме и какъв е броят ни. Това ще го накара да бъде разумен и отстъпчив. Поставям му следните условия: ще трябва веднага да ни предаде Ловеца на слонове и моя брат и то заедно с цялото им отнето имущество. Освен това самият той, както и Абд ал Мот трябва доброволно да дойдат тук и да се предадат. Съгласят ли се, ще им пощадим живота. Ако приеме тези условия, ще пуснем всички негови хора да си вървят, без да им се случи нищо лошо. Но отхвърли ли исканията ми, не бива да очаква от нас милост и снизхождение. Самите вие знаете много добре, че целият керван е в ръцете ни. Във ваш собствен интерес е да го придумате да приеме условията ми, тъй като ще споделите неговата участ. Подчини ли се и вие ще бъдете свободни, принуди ли ни да се бием, и вие ще бъдете застреляни.

Тримата гледаха мрачно пред себе си. Бяха убедени, че Абу ал Мот няма да приеме тези условия. Ето защо един от хомрите попита:

— Не можеш ли да поставиш други по-приемливи искания?

— Че какви други? Няма по-приемливи. На всички ви подарявам живота, който сте проиграли. Какво друго още желаете?

— Убеден съм, че той ще откаже.

— Тогава сам отива на гибел.

— А може ли и воините му да научат какво искаш от него?

— Да. Дори много ще се радвам, ако им го кажете. Може би неколцина от вас ще проявят достатъчно разум и ще го придумат да се предаде. Съвсем определено очаквам от вас тримата да постъпите така. Животът ви се намира в собствените ви ръце.

— А как да ти известим какво е решил?

— Нека ми изпрати някой човек, който ще е упълномощен да води преговори.

— Няма ли да го плените?

— Няма. Уверявам те, че ще може да се върне винаги когато пожелае.

— Който и да е той?

— Да.

— Ами ако самият Абу ал Мот се реши да дойде?

— Дори и в този случай ще удържа на думата си. Ще гледаме на него като на парламентьор, чиято личност, свобода, както и собственост са неприкосновени. Тъй че ни най-малко няма да му попречим да се завърне. Нещо повече, готов съм да го разведа наоколо и да му покажа нашите позиции, за да разбере, че твърдоглавието му сигурно ще бъде гибелно за него. Вече знаете всичко и можете да тръгвате.

Той ги развърза и те се отдалечиха, куцайки на изранените си крака. След като тримата изчезнаха във входа на долината, войниците го заеха. Известен брой от тях трябваше по най-бърз начин да насекат по-дебели клони, с които щяха да го барикадират. Така щяха да имат прикритие срещу вражеските куршуми, в случай че Абу ал Мот вземеше решение незабавно да предприеме нападение, но това едва ли можеше да се очаква.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза