Читаем Керванът на робите полностью

— Само не губете надежда. Все още не са преминали водачите им, а ми се струва, че тъкмо при тях трябва да се търсят таквиз пленници като брат ви и Ловецът на слонове.

В този момент се приближиха двама конници, които носеха бели бурнуси и яздеха един до друг. Щом успя да различи чертите на единия от тях, Шварц веднага процеди през зъби:

— Абу ал Мот! Ето го най-сетне!

— Да, той е — кимна Пфотенхауер, — а другият е Абд ал Мот. Ами я погледнете кой ги следва по петите! Жив е, жив е! Виждате ли го до Ловеца т слонове?

Наистина това бяха Йозеф Шварц и прочутият ловец. Изглеждаха сравнително добре, все още носеха дрехите си и нямаха вид на сломени хора. По лицата им нямаше и следа от примирение със сполетялата ги участ.

— Слава Богу! — промълви Шварц. — Как ми се иска да се втурна и да го изтръгна от ръцете им!

— Ще провалите всичко!

— Добре го знам. Трябва да се овладея. Но ще му покажа, че съм наблизо.

— За Бога не ни издавайте! — изплашено прошепна неговият спътник.

— Не се безпокойте! Ще му дам знак, който той много добре познава.

Ловеца на слонове и другарят му по неволя бяха вързани заедно един до друг така, че да не могат да се разделят, нито пък да си помръднат ръцете. Освен това около кръста на всеки от тях беше опасано въже и после здраво стегнато за стремената на Абд ал Мот. Двамата се намираха вече близо до клисурата, когато се разнесе характерният крясък на лешояда. Никой не му обърна внимание, понеже в Судан лешоядите се срещат много често, но Йозеф Шварц рязко вдигна глава. В страните му нахлу кръв, а очите му заблестяха. Той погледна надясно към храсталаците, откъдето долетя този вик и между първите дървета видя как се мярна ръка, размахала пушка. Ала той не спря нито за миг и веднага отново сведе глава. Притежаваше достатъчно самообладание, за да прикрие голямата си радост. Само тихо, съвсем тихо прошепна на своя спътник, с когото тъкмо в този момент навлязоха във входа на клисурата:

— Какъв късмет, че Абу ал Мот не обърна внимание на крясъка на лешояда!

— Защо? — попита го Ловеца на слонове също тъй тихо.

— Защото не беше птица, а моят брат.

— Аллах ил Аллах! Кой би…

— Тихо, не викай така! Нали ще те чуят! Много добре познавам този вик. По време на пътешествията ни из далечни опасни земи той често ни е служил да се откриваме един друг и да се събираме след краткотрайна раздяла, без да се налага да се викаме. Дали е сам или с него има и други хора е все едно, той ще ни измъкне, дори да сме и в центъра на лагера. При това съм съвсем сигурен, че ще го направи още тази вечер или най-късно през нощта. Но нека не издаваме с нищо новата си надежда!

Емил Шварц видя, че брат му чу и разпозна сигнала. На първо време това го задоволи. Вече знаеше, че още утре той ще е свободен. Изчака, докато последните роби и техните мъчители изчезнаха в клисурата, и заедно с Пфотенхауер се изкачи обратно горе на височината.

— К’во ще предприемем най-напред? — попита го орнитологът, докато бързо се катереха редом един до друг. — Веднага ли ще ги нападнем?

— Не, защото в такъв случай незабавно ще убият брат ми. Щом стигнем горе, ще обясня как според мен трябва да постъпим. Действително не проумявам как е възможно иначе толкова разсъдливият Абу ал Мот да рискува да се разположи на лагер в клисурата, където можем съвсем лесно да го затворим в чудесен капан. Достатъчно е с малко хора да завардим входа и той няма никакъв шанс да се измъкне. Освен това го превъзхождаме далеч и по многочисленост и отгоре най-удобно можем да очистим хората му с куршумите си, без ни най-малката опасност за нас. Няма никакво съмнение, че е загубен, но въпреки всичко не бива да използваме сила, защото може би ще изложим на риска да бъдат избити не само моят брат и Ловецът на слонове, а и отвлечените роби. Когато човек с морала на Абу ал Мот разбере, че е изправен пред сигурна гибел, той е способен на всякакви престъпления.

Кралят бе изпълнил добре възложеното му поръчение. Когато двамата учени се изкачиха горе, всички хора бяха налице и никой не беше напускал мястото. Синът на тайната се приближи до Шварц и го попита:

— Господарю, много се страхувам за баща си. Керванът на робите пристигна. С него ли е и Ловецът на слонове?

— Да, видяхме го.

— А как е? Как изглеждаше?

— За дадените обстоятелства е много добре.

— Слава на Аллах! Тежко и горко на ловците на роби, ако не успеем да го освободим невредим!

— Ще успеем. Можеш да разчиташ на това. Впрочем той вече знае, че избавлението му не е далеч. Брат ми вървеше до него и аз му дадох знак да разбере, че съм тук наблизо.

— Тогава да не се бавим, а веднага да ги нападнем!

— Не. Първо ще започнем преговори с Абу ал Мот.

— Защо? Те нищо не подозират за присъствието ни. Връхлетим ли ги внезапно, уплахата така ще ги скове, че ще ги победим преди още да помислят за съпротива.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза