Читаем Керванът на робите полностью

— Да избягам ли? Откъде ти хрумна! Да избягам, след като съм убеден, че сте ми в ръцете и най-после мога да си отмъстя! Нали чу условието ми — да не ми попречите да се върна!

— Това все още не ме убеждава в намеренията ти.

— Но как мога да ви избягам? Дори и да успея бързо да се шмугна и да изчезна в гората, нали ще бъда принуден да се откажа от цялата си собственост и тъй като нямам никакви оръжия, сигурно ще загина в тази пустош по най-мизерен начин.

— Ами! Няколко дни ще се изхранваш с плодове и все ще се добереш до някоя сериба. Впрочем ти съвсем не си толкова беден и съвсем не са ти голи ръцете, както искаш да се представиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Повел си със себе си само робите, а къде са плячкосаните стада?

Мъртвешкото кокалесто лице на стария само за миг се разкриви от гняв, но после той отново се усмихна и отговори:

— Стада ли? Не те разбирам.

— Ако някой от нас не разбира другия, това сигурно съм аз. Не проумявам как, след всичко което си преживял и препатил, все още можеш да ме смяташ за глупак. Тръгнете ли на лов за роби, вие отвличате не само хората, а и животните, както и всичко, имащо някаква стойност за вас. Убеден съм, че сте заграбили и стадата на Омбула. А оттам Абд ал Мот дори е отишъл и по-нататък. Сигурно ще докара и друга богата плячка.

— Лъжеш се. Заловихме само роби. Ако бяхме взели и коне, говеда, овце и камили, ти щеше да ги видиш тук при нас.

— Не мисли, че можеш да ме заблудиш. Ти искаше да ни подмамиш в тази клисура, за да ни унищожиш, а стадата само щяха да ти пречат. И понеже освен това са щели да забавят бързото придвижване на твоите хора, ти си оставил животните на някое друго място.

— Каква мъдрост, каква изключителна мъдрост проявяваш! — подигра му се Абу ал Мот. Но по всичко си личеше, че язвителността му служеше само като маска, за да прикрие своя гняв и разочарование.

— И тъй, ако успееш да ни се изплъзнеш — продължи Шварц, — ще побързаш да отидеш при стадата. Хората, които си оставил да ги пазят, ще те снабдят с оръжия. После няма да ти е толкова трудно да прежалиш понесените тук загуби и отново да започнеш предишния си престъпен начин на живот.

— И навярно ти не ще допуснеш това?

— Така е.

— Аха! Ами кой те е упълномощил да бъдеш мой съдия?

— Законите, които властват по тези земи.

— Не ме карай да се смея! Казаха ми, че си имал толкова много воини, че никак нямало да ти е трудно да ни смажеш в клисурата. А можеш ли да го докажеш?

— Много лесно.

— Как?

— Като те разведа около клисурата и ти покажа, че си напълно обграден.

— Хайде, направи го!

— С удоволствие, но само при условие, че позволиш да ти вържем ръцете.

— Какви ги дрънкаш! Аз, Абу ал Мот, да разреша да ми вържат ръцете! Да не си луд! — избухна ловецът на роби.

— Бъди по-въздържан! — предупреди го Шварц. — Ако не престанеш с грубостите си, ще те шибна с камшика през лицето, макар че имах добрината да гледам на теб като на парламентьор! Та кой е Абу ал Мот? Да не е човек на честта или светец, комуто дължим почит и уважение? Крадец и разбойник е той и трябва да бъде унищожен като една от най-вредните и отровни гадини. Изпълня ли желанието ти да те разведа наоколо, това ще е проява на такава любезност, каквато никой друг няма да ти окаже и затова ти трябва да се подчиниш на волята ми. Ако не искаш, нямам нищо против, обаче ще трябва да се откажеш от настояването си да видиш какви мерки съм взел.

Тонът, с който Шварц изговори тези думи, не остана без резултат. Освен това, без съмнение, за Абу ал Мот бе извънредно важно да успее съвсем точно да разбере в какво положение се намира. Ето защо той каза:

— Е, ако доброволно позволя да ми вържат ръцете, не е позор. Но се надявам, че после ще ме развържете!

— Разбира се!

— Добре, нямам нищо против! Ще се примиря, няма как.

Тогава те му разрешиха да мине през барикадата. Той подаде ръцете си и веднага ги вързаха здраво на гърба му. Заобиколен от четирима войници, роботърговецът започна обиколката, в която взе участие само Шварц. Пфотенхауер остана при асакерите, защото мислеше, че може да разчита на себе си повече, отколкото на техния предводител. Все пак не беше изключено Абу ал Мот да е замислил някой вероломен план и да е дал заповед на хората си да започнат нападение в отсъствието на двамата немци.

Ако ловецът на роби беше хранил надеждата, че тримата пратеници може би са описали положението му в твърде черни краски, той скоро разбра, че се е лъгал. Докато вървеше горе, съвсем близо покрай стръмно спускащите се стени на котловината, и броеше застаналите наоколо хора, лицето му придобиваше все по-загрижено изражение. Оглеждаше и оръжията им. Той видя мрачните им застрашителни погледи и постепенно се убеди, че със сила нищо не може да постигне и е принуден да разчита само на хитростта и коварството си.

Когато Абу ал Мот минаваше покрай нухрите, които неотдавна беше наел на служба, той се изплю пред вожда им и извика:

— Haif alaik — позор за теб!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза