Керванът на робите

Той се отправи към оставения в преградата отвор, без някой да му попречи. Когато стигна до него, се обърна и попита:

— Какво ще правите сега?

— Скоро ще разбереш.

— Да не би да стреляте по нас?

— Естествено.

— Не, не вярвам.

— Че кой ще ни попречи?

— Вашият разум. Щом дадете първия изстрел, ще наредя да убият брат ти!

— И при втория изстрел навярно ще пречукате Ловеца на слонове, нали? — попита усмихнато Шварц, макар че никак не му беше весело.

— Естествено. А след това ще се случи и нещо друго.

— Какво?

— При всеки следващ изстрел ще бъде пронизвай с нож по един от робите, които искате да освободите. Следователно ще постигнете точно обратния резултат.

Той направи подигравателна гримаса и добави:

— Сега разбирате ли кой в чии ръце се намира — дали аз във вашите или вие в моите?

— Несъмнено първото е вярно.

— Какво? Ама ти наистина си луд!

— Изпаднал си в голямо заблуждение, защото първият улучен от куршума ми ще си ти, а вторият ще е Абд ал Мот. Струва ми се, че вече знаеш колко добре стрелям!

— Може да стреляш и като самия Шейтан, все ми е тая! Да не би да мислиш, че ще застана така, та да е нужно само да насочиш пушката си към мен? Заплахите ти ме разсмиват! — Тогава се скрий и убивай колкото искаш! В такъв случай ние ще постъпим иначе. Ще застреляме хората ти един подир друг. Накрая ще останеш ти заедно с Абд ал Мот. Само не питай каква смърт ви очаква после!

— Заплашвай, заплашвай! Но аз знам много добре как стоят нещата. Ти никога няма да допуснеш да бъде убит брат ти!

— Щом не мога да го спася, нека умре!

— Не се опитвай да ме заблудиш! Толкова съм сигурен в себе си, че ще благоволя да ти направя едно предложение.

— Нямам желание да го чуя. Благоволението ти съвсем не ми е нужно.

— Тогава си запуши ушите, за да го чуят другите! Ще освободя брат ти и Ловеца на слонове. Ще им върнем и имуществото.

— И какво искаш в замяна?

— Да си отидете и да ме оставите на мира!

— Няма да го бъде.

— Тогава дано Шейтанът ви изяде. Последната ми дума е, че брат ти ще умре при първия изстрел!

— А последното, което аз ще ти кажа, е, че ако му падне и косъм от главата, ще наредя да те режат къс по къс. А сега можеш да си вървиш.

— Да, отивам си. Пази се от отмъщението ми. Не се шегувам!

Той се промъкна през тесния отвор на барикадата и с гордо вдигната глава влезе в клисурата. Словакът все пушката си и попита:

— Да застрелят ли обесник дръзкия и безсрамствения? Тогаз веднага съм свършил съвсем цялата история!

— Не — махна с ръка Шварц. — Дал съм му дума и тя важи. Няма да наруша обещанието си.

— Разбира се! — съгласи се Пфотенхауер. — За съжаление ще трябва да удържим дадената дума, но и мен страшно ме сърбят ръцете да го надупча с няколко куршума. Хич не ми допадна, че този тип ни беше тъй хубаво в ръцете, но бяхме принудени да го пуснем да си върви. Ама какъв нахален и безочлив негодник! Вместо да си подвие опашката, той се държа така, сякаш единствената му работа е да подписва молби. И к’во ще става сега? Вярвате ли, че действително ще постъпи както ни каза?

— Не.

— Охо! Като нищо го очаквам от него.

— Но не и аз.

— Тогаз го мислите за по-добър, отколкото е всъщност.

— Не, но смятам, че не е дотам глупав да изпълни заплахата си.

— Защо да е неразумна подобна стъпка?

— Защото в такъв случай и от наша страна не може да разчита на милост.

— Да, туй е вярно. Ама к’ва полза от отмъщение, щом то не може да ни помогне да съживим мъртвите?

— Той знае, че няма да ни избяга. Внимателно го наблюдавах и разбрах, че е убеден в това. Абу ал Мот държи в ръцете си само един коз. Вече ни го показа, но аз много се съмнявам, че ще го използва. Би означавало сигурната му гибел.

— Възможно е да се откаже от него и все пак от Абу ал Мот може всичко да се очаква, а… какво е това? Я вижте, пак идва!

Наистина бе така. Ловецът на роби се връщаше, но не се приближи съвсем. Спря се на разстояние, от което можеха да разговарят и попита:

— Ще ми разрешите ли пак да си отида, ако още веднъж дойда при вас?

— Да — отговори му Шварц.

— Постъпихте глупаво! — прошепна Пфотенхауер. — Този път той нямаше нашето обещание и можехме да го очистим!

— Късно е вече за това. Поднових дадената си дума. Впрочем повторното му идване е доказателство, че съм бил съвсем прав.

Абу ал Мот се приближи до прохода в преградата, без обаче да я премине, и попита:

— Какво ще направите с мен, ако се предам?

— Ще пощадим живота ти — отвърна Шварц.

— А ще ме пуснете ли пак да си вървя?

— Не. Ще те отведа във Фашода.

— А-а! При Бащата на петстотинте ли?

— Да. Така му обещах.

— Много си откровен. Благодаря ти. Прави каквото искаш, но няма да ме заловиш жив!

Той пак си тръгна, без нито веднъж да се обърне да погледне назад. Сигурно бе твърдо убеден, че няма да стрелят по него.

— Туй е безподобно нахалство! — разгневи се Пфотенхауер. — Увереността на тоз негодник може да ме накара да се пръсна от яд. Ако не бяхте прибързал да му кажете „да“, сега щеше да лежи ей там в тревата с моя куршум в тялото си!

— Оставете това! — каза Шварц. — Засега съм напълно доволен, че се върна да ми зададе такъв въпрос.