Читаем Керванът на робите полностью

Шварц знаеше тази история и вярваше, че негърът добре ще се справи с работата си. Ето защо му разреши да тръгне и Лобо изчезна през тесния отвор. Вътре в клисурата не бе никак лесно да го забележат, защото Шварц още при спускането на нощта беше наредил да изгасят огъня и входът тънеше в пълен мрак. След около петнайсетина минути негърът се върна и съобщи следното:

— Сме всичко добър. Клет беланда съвсем назад. После ловците. В средата огън. Вдясно горе на насип шатра на Абу ал Мот. След туй само шестима ловци, недалеч оттук. Сигур трябва внимателен наблюдават нас. Но седят един до друг на земя и приказват. Лобо два път мина край тях, без те забележат. Сега можем ли Лобо и Толо тръгват?

— Да, вървете и нека Бог е с вас! Но бъдете предпазливи, не вършете щуротии и се придържайте съвсем точно към указанията ми!

Двамата пропълзяха през пролуката и останалите да ги чакат хора с напрегнато внимание наостриха слух, да чуят дали някакъв шум щеше да издаде, че дръзките негри са заловени. Но както и преди в клисурата цареше дълбока тишина.

— Ето ви два живи примера за онези презрени хора, за които в Европа се злослови, че стояли почти на едно стъпало на развитие с животните — каза Шварц. — Едва ли ще намерите и един измежду хиляди бели, който да поеме за съотечествениците си същия риск като тези двама храбреци. Но вече ми се струва, че е време и за нас. Ще се заемем ли с нашето преобразяване?

— Да — отвърна Пфотенхауер. — Сега ще сме в относителна безопасност. Ако ловците на роби предполагат, че ще предприемем нещо, сигурно мислят, че ще стане по-късно. И тъй, на работа!

Те накараха словака да им донесе черната рогозка, съблякоха се и останаха само по една къса препаска през хълбоците. Целите си тела начерниха със сажди. Видът на Бащата на щъркела беше ужасяващ. Като оставим настрана дългата му сива брада, която естествено също бе „посаждена“, сигурно по целия широк свят нямаше да се намери чернокож с такъв нос, какъвто имаше тази „имитация“ на негър. После двамата затъкнаха под препаските ножа и револвера си и изчезнаха през отвора.

Веднага щом немците тръгнаха, словакът донесе втора рогозка, покрита със сажди, която бе приготвил и скрил, докато Шварц беше горе на височината. Дребосъкът, хаджи Али и Синът на тайната също се съблякоха и се натриха със сажди. Капитанът на асакерите се смяташе вече за командир на тази позиция и затова ги попита какво са намислили да правят. Бащата на единайсетте косъма го успокои, уверявайки го, че действат по поръчение на двамата немци, които трябвало незабавно да последват. После те също се промъкнаха през тясната пролука.

След като Шварц и Пфотенхауер се, озоваха отвъд преградата, те легнаха на земята и тихо и бавно запълзяха напред. Не бяха стигнали още кой знае колко далеч, когато съзряха пред себе си шестимата пазачи, споменати от Лобо. Затова те свърнаха малко надясно и благополучно преминаха край тях. Черната боя се оказа превъзходна маскировка.

Запълзяха нагоре по насипа, където се издигаше шатрата на Абу ал Мот. Искаха да се доберат до нея, понеже вярваха че някъде наблизо се намират и двамата пленници, които възнамеряваха да спасят.

Малко по-нататък, от лявата им страна, гореше огънят. Между него и входа лагеруваха само шестимата пазачи. Край огъня и по-назад към дъното на котловината удобно се бяха разположили ловците на роби. А още по-далеч, там, където лежаха робите, беше вече тъмно.

Над главите на двамата учени тихо шумоляха короните на палмите. Пред себе си те съзряха да светлее нещо, което се открояваше на фона на тъмната скала. Беше търсената шатра. Те се добраха до нея, без да ги смути нито човек, нито каквото и да било друго. Скелетът на шатрата се състоеше от дълга върлина в средата и дванайсет странични пръти, забити наоколо в земята и горе завързани за основната върлина. Върху тях бе опънато светло ленено платнище. Входът се намираше отпред, откъм страната на огъня. Отзад платнището не беше завързано за колчета, а в земята бяха забити десетина парчета от клони, високи около три стъпки, върху които имаше заковани летви и краят на лененото платнище беше метнат направо отгоре. По този начин до самата скалиста стена се бе образувало ниско покрито помещение, където можеха да се складират различни предмети, които иначе биха пречили в самата шатра.

В този миг във вътрешността й се разнесе глас. Друг му отговори.

— Това са Абу ал Мот и Абд ал Мот — прошепна Шварц, легнал до самата шатра.

— И аз ги познах по гласовете — отвърна Пфотенхауер. — Тези типове несъмнено са напълно сигурни, че няма да посмеем да предприемем каквото и да било, тъй като не са оставили дори един пост пред вратата.

— Разчитат на двамата си заложници. Я слушай!

Отново чуха гробовния глас на Абу ал Мот. После се разнесе друг глас, но не беше на Абд ал Мот.

— Господи, това е брат ми! — промълви Шварц. — Значи пленниците са тук!

— Какъв късмет! Бързо, да ги измъкнем!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза