Хаос

— Трябва да е съхранила сперма на Темпъл Голт, да я е замразила или каквото там се прави. — Марино се извръща, за да се предпази от поредния порив на вятъра и да закрие лицето си от дъжда. — Нали знаеш какво правят съпругите на военните, когато мъжете им отиват на война…?

— Разбирам какво трябва да е направила. Мога да си го представя — отговарям аз. — Имаме ли потвърждение относно ДНК-то на Деси? Взеха му проба, за да отделят неговата ДНК от останалите…

— Да, имаме потвърждение. Кари е майка на Деси. Темпъл му е баща.

— Но само биологично.

— Тя щеше да го отведе, Док. Кари щеше да го отгледа и да го превърне в следващото чудовище. В хибрид между нея и Голт. Господи! Какъв късмет е извадила със смъртта на Натали, защото това й е позволило да задейства плана си — продължава Марино.

Явно е намерил обяснение за всичко.

— Тя е отговорна за случилото се в Мериленд, като целта й е била ти, Луси и Бентън да хукнете натам — казва той, докато пелената от дъжд продължава да се люлее в унисон с поривите на вятъра. — Очаквала е да напуснете града на бърза ръка и да зарежете Дороти, Джанет и Деси сами. Ти обаче си осуетила плановете й, като си останала, и тя е трябвало да ги нападне в дома ти…

— Нямам представа какво е планирала или защо — отговарям аз. — Зная само, че всичко свърши и вече сме в безопасност.

— С изключение на Деси. Какво ще кажем на Луси и Джанет?

— Ще им кажем истината. Деси не е избирал биологичните си родители. Ситуацията е аналогична с осиновяване, при което не знаем кой е или откъде е дошъл. Няма никаква гаранция какво ще бъде детето, Марино. Това се отнася и за собствените ни биологични деца.

— Ами ако прилича на тях? Говоря сериозно. Помисли си само. Той е тук, сред нас. Ами ако стане като тях, когато порасне? Вярно, че е страхотно хлапе, но ако…

— Не те ще го отгледат — обяснявам му аз. — Ние ще го отгледаме. А сега влизай вътре. Тъкмо приготвяхме брънч, а аз възнамерявах да направя цяла кана „Блъди Мери“.

Влизаме в къщата, сваляме дъждобраните и водата се стича по килима и пода. Изритвам настрани подгизналите си пантофи и влизам в банята.

— Мисля, че разполагам с всичко необходимо, за да приготвя пай с фъстъчено масло — заявявам аз и подхвърлям кърпа на Марино.

— Откога правиш такива неща? — Той ме гледа с изумление, сякаш е видял призрак, и в известен смисъл е точно така.

— Моментът ми се струва подходящ, Дороти е тук, а тя обожава фъстъчено масло и шоколад. Умира за всякакви сладкиши. — Включвам алармата и продължавам: — Но ти би трябвало да го знаеш — казвам, докато влизаме в кухнята, където Деси вади чинии от шкафа, стъпил на един стол.

Оглеждам слабата му, но широкоплещеста фигура, облечена в анцуг на „Бостън Селтикс“, който Марино му подари. Деси няма да израсне много висок или много едър, но вече е достатъчно жилав и силен. Слиза от стола с цял куп чинии в ръце и ме поглежда с големите си сини очи. Взимам чиниите.

— Мисля, че знаеш къде са салфетките — казвам му аз.

— Да.

— Ще ти бъда благодарна, ако ги донесеш. После ще ти помогна да подредиш масата.

— Вече сложих подложките за хранене. Надявам се изборът ми да ти хареса — казва той и ме хваща за ръка.

— Стига цветовете да си подхождат.

Излизаме от кухнята ръка за ръка и завиваме към трапезарията вляво.

— Къде се научи да ловиш риба, Кей-Кей?

Така ме нарича Деси.

— Защо питаш? — питам аз, докато включвам алабастровия полилей.

— Чудя се как се сети за моята въдица, когато онази лоша жена се опитваше да ни нарани със своя дрон?

Дръпвам завесите, за да видя дъжда, който продължава да се излива навън сред гъстата утринна мъгла, която се носи сякаш на талази. Вятърът люлее смърчовете и рододендроните и от време на време запраща нова порция дъжд в прозорците.

— Аз не се сетих — продължава Деси, преди да успея да му отговоря. — Когато тя ме караше да правя разни неща, аз не се сетих да постъпя като теб. Трябваше да сваля дрона с моята въдица и да го стъпча на парчета.

— Щеше да се изложиш на голяма опасност, ако беше стъпил върху него.

— Можех да го ударя с бейзболната си бухалка.

— Нямаше да искаш да се приближиш толкова. Сещаш ли се за онази огромна физалия с дългите пипала, която видяхме на плажа? Онова безгръбначно, което приличаше на медуза, но всички наричат португалска галера? Какво правиш, когато се натъкнеш на нещо подобно?

— Стоя надалеч!

— Точно така.

Следва ме около масата и поставя салфетка вляво от всяка чиния, която аз слагам върху съответната подложка.

— Но как се сети за моята въдица? — Явно няма намерение да се откаже толкова лесно.

— Честно? Не можах да се сетя за нищо друго. — Отварям чекмеджето и сребърните прибори ме посрещат със звънко подрънкване. — Трябваше да реагирам по някакъв начин, тъй като я видях какво се кани да направи. Извадих късмет.

— Защо онази жена искаше да ни нарани?

— Някои хора изпитват радост само когато причиняват болка на другите.

— Зная, зная. Майките ми вече ми обясниха това — отвръща Деси. Напоследък е започнал да нарича Луси и Джанет майките ми.

Джанет е майка, а Луси и Джанет — майките.