Хаос

— Знаеш ли какво? Едно от нещата, които научих, след като написах… колко детски книги? — Тя се усмихва на реторичния въпрос. — Много, нали? Та искам да кажа, че познавам децата. И винаги съм се изумявала колко много се притесняваме за неща, за които те изобщо не се притесняват.

— Това, че Деси не го показва, не означава, че не се тревожи за нещо. Добре би било Бентън да поговори с него, когато двамата с Луси се приберат.

— Виж какво — Дороти отпива от кафето си, — онази зла жена дойде при мен и аз, разбира се, останах смаяна, защото в първия момент я взех за Луси…

— Спри.

— Чаках на летището и тя ме заговори. А после, какво съвпадение, местата ни се оказаха едно до друго…

— Спри веднага! — вдигам ръка и поклащам глава.

— Но аз трябва да ти обясня какво се случи. Трябва да ми позволиш да…

— До момента не си ми обяснила абсолютно нищо — прекъсвам я аз — и това трябва да си остане така, Дороти.

— Но нали ти казах току-що…

— Не си ми обяснила нищо. Точка. Не можем да обсъждаме какво се е случило с теб и Кари на летището, в самолета или когато е позвънила на вратата, а ти си я поканила вътре. Разбрахме ли се?

— Но аз…

— Не.

— Сигурно ме мислиш за много глупава, но никой не ми е казвал нито дума за нея и…

— Аз съм свидетелка по случая. Ти също. Не бива да говориш за това. Благодаря за кафето. Много е сладко. Захар ли си сложила?

— Нектар от агаве, точно както го обичаш.

— Не приемам никакви подсладители.

— Откога?

— Откакто съм се родила, Дороти. — Засмивам се, защото, както гласи онази стара италианска поговорка, колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите. — Би трябвало да го знаеш, нали винаги си се грижила за мен — дразня я аз.

— Никога не съм го правила — въздъхва унило тя. По всичко изглежда, че не се е грижила добре и за себе си.

Косата на сестра ми е прекалено дълга и прекалено изрусена, а пластичният хирург, на когото е платила куп пари, трябва да бъде тикнат зад решетките. Неестествено кръглите й скули закриват очите й, когато се усмихва, долната й челюст е прекалено масивна и не може да сбърчи чело дори да иска, което затруднява останалите да разчетат обичайното й изражение на недоволство и скритата зад него хронична скука.

— Трябва да разбереш, че това е най-голямото нещо, което някога съм правила. — Дороти е възбудена и силиконовите й гърди подскачат в ритъм с учестеното й дишане. Добре че тениската й е с няколко размера по-голяма от необходимото.

— Кое е най-голямото нещо, което някога си правила? — питам аз. — Боя се, че не разбирам какво имаш предвид.

— Помогнах да заловят престъпник! Ти винаги си била борецът срещу престъпността, Кей, докато аз съм една прецъфтяла красавица, която прави всичко възможно, за да спре хода на времето, но въпреки това остарява неумолимо. Погледни ме. Каквото и да правя, няма полза.

Иска ми се да й кажа да ограничи часовете в солариума. Кожата й изглежда като покрита със спрей за боядисване, но го премълчавам. Дороти не се нуждае от критиките ми и може би аз не съм единствената, която изпитва патологична неувереност, но обикновено не го показва.

— Ще ти кажа какво ще ни помогне — отвръщам аз. Оставям кафето на нощното шкафче. — Ако отидеш в дрешника и отвориш първия шкаф вляво, ще откриеш нещо специално, което пазя за подобни дъждовни сутрини.

— Една цигара марихуана би ми се отразила най-добре — казва тя.

— Хубаво ирландско уиски. Иди и налей две чаши. После ще поговорим, стига да не ми задаваш въпроси, които не би трябвало да ми задаваш.

Проследявам с поглед как сестра ми влиза в големия дрешник с кедрова ламперия и я чувам как рови в шкафа и вади тапата от бутилката.

— Трябва да се обадим на мама по телефона. И двете — казвам аз, когато Дороти се връща.

— Няма да стане, ако е забравила да си сложи слуховото апаратче. Омръзна ми да крещя — казва Дороти и оставя чашата уиски до кафето. — Ти не живееш с нас. Напусна ни още когато постъпи в колежа. Остави ме сама да се оправям с нея. И сега тя си изкарва яда на мен.

— Много съжалявам да го чуя.

— Книгоиздаването вече не е същото. Децата не искат да четат това, което пиша. Изглежда е неподходящо както за тяхната възраст, така и за времето, в което живеят.

— Не го вярвам.

— Трябва да погледна истината в очите. Няма да получа покана за „Комик Кон“ или някой друг голям фестивал на комиксите и книгите за деца. — Сестра ми изглежда съкрушена.

— Никога не казвай никога. — Отпивам глътка уиски и топлината му се разлива по тялото ми. Струва ми се по-топло от горещото кафе, макар и по различен начин. — Човек прекарва живота си в преоткриване на самия себе си, Дороти. Разбрах го едва когато поостарях и помъдрях.

— Е, майка ми е решила, че аз съм неудачницата в семейството. Преди беше ти заради това, че се разведе и нямаш деца, после стана доктор, но реши да се занимаваш с мъртъвци, за да не се тревожиш, че може да изгубиш някой пациент… нали разбираш, да умре, докато го лекуваш.

— Сигурна съм, че това са думи на майка ни — казвам аз и посягам към кафето.

— Освен това имаше връзка с женен мъж.