Хаос

— С други думи, Брайс е реагирал на твоето поведение — казва Бентън и взима винен лист, оставен върху менюто му.

— Както обикновено, но предполагам, че в случая реагира твърде емоционално.

— Напълно възможно е това да се окаже някоя от онези злощастни ситуации, в основата на които е неподходящият момент. — Бентън отгръща няколко дебели страници в кремав цвят и изучава селекцията от вина. — Но се надявам да не е. Моментът обаче е бил крайно неподходящ, за да решаваш проблемите си с Брайс, тъй като ви е наблюдавал недоброжелател, а може би ви е преследвал сталкер? Обикновено не бихме обърнали внимание на подобно нещо. Бихме го квалифицирали като бръщолевене на психически неуравновесен човек. Татуировката обаче е проблем. Ако не беше тази подробност, не бих придал никаква достоверност на случката. Щях да реша, че някой се обажда с напълно неоснователно оплакване. Дори не бих си направил труда да го изслушвам.

— Какво говориш? — питам аз. — И откъде знаеш за татуировката?

Бентън обаче отгръща следващата страница от листа с вината. Не ми отговаря.

— Да не искаш да кажеш, че си прослушал записа от обаждането на 911? Това ли искаше да ми кажеш? — продължавам да питам аз.

7.

Сервитьорът се е върнал с бутилка минерална вода. Мълчим, докато напълни чашите ни.

Не казваме нито дума, освен ако не е свързана с ордьоврите или приятната възможност да вечеряме сами в целия салон. Бентън винаги си поръчва крокети от раци със зелен лук на грил и туршия от люти чушлета, а аз обикновено се наслаждавам на крем супа от омар с лимонов сок.

Решаваме обаче, че е прекалено горещо и за двете ястия, затова се спираме на средиземноморска салата с домати и натрошена фета. Питам сервитьора дали могат да сменят червения лук със сладък и да донесат допълнително сос със стрити червени чушлета. Поръчвам още една бутилка вода, този път газирана, с много лимон. Връщам се към думите на Бентън в секундата, в която сервитьорът ни обръща гръб.

— Какво означава, че не би си направил труда? — питам аз. — Съпругата ти е обект на оплакване в полицията и ти не би му обърнал внимание? Дори да се окаже пълна глупост?

— Не за първи път психически неуравновесени хора забелязват присъствието ти на публично място и звънят в полицията или медиите. — Бентън отгръща поредната страница на винения лист и златният му пръстен с гравирания фамилен герб проблясва на светлината. — Ти си известна личност, Кей, и хората те свързват със сензационни престъпления и трагедии. Бих могъл да ти отговоря по друг начин, но това би означавало да излъжа. Затова отговорът ми е „да“. — Вдига поглед и се взира в мен. — Не бих обърнал внимание или по-скоро не бих обърнал онова внимание, което случаят може би заслужава.

— Прослушал си записа. — Няма да му позволя да избегне въпроса ми. — Ще продължа да те питам.

Той чете мълчаливо списъка с вината. Виждам погледа му да се движи нагоре-надолу по страницата с бели бургундски. Не съм сигурна защо. Може да си позволи най-много една чаша. Скоро ще трябва да шофира, сещам се за Дороти и подхождам още по-твърдо към Бентън.

— Искам да чуя записа — заявявам му аз. — Разполагаш ли с копие? Няма да се задоволя със стенограма. Искам да чуя какви лъжи е изрекъл този тип по мой адрес!

— Марино би трябвало да ти даде да го чуеш — казва Бентън, докато отгръща страниците напред-назад, за да избере между различните сортове вино. — Предполагам, че той разследва възмутителното нарушаване на обществения ред от твоя страна, както би сторил всеки уважаващ себе си детектив.

— Казах ти вече, че Марино не пожела да сподели нито дума от обаждането на онзи тип. Не пожела да разкрие никакви подробности, макар да имам пълното законово право да ги науча, Бентън. Имам правото да застана лице в лице с човека, който ме обвинява, а в случая това е някой, който лъже по мой адрес и лъжите му са документирани на запис. Искам да ги чуя лично, със собствените си уши. Не съществуват никакви юридически основания, които да ме възпрепятстват да чуя записа, освен ако не смяташ, че съм обвинена във федерално престъпление. Доколкото зная, нарушаването на обществения ред не спада към тази категория.

Точно това иска Бентън от мен — да се почувствам засегната, да го заплаша с конфронтация, която не отразява истинските ми чувства. Точно това не бива да правя, да го третирам като мой съпруг, когато въпросът е служебен. Нищо че по ирония на съдбата дори не би разбрал за обаждането, ако не бяхме съпрузи. В този момент той трябва да бъде специален агент Бентън Уесли, а аз трябва да съм директорът на Центъра по съдебна медицина. Достатъчно често сме изпадали в тази ситуация.

Той отгръща нова страница от carte des vins.

— Мисля, че трябва да поръчаме бяло — казва Бентън. — Но все пак зависи от това какво ти се яде. Можем просто да го дегустираме и да вземем бутилката за по-късно, когато най-сетне се приберем у дома.