Хаос

— Достатъчно е подам искане съобразно Закона за свобода на информацията. Но би било глупаво да се стига дотам. Мисля си за риба. Нещо леко. — Отварям менюто, но погледът ми блуждае над страницата.

Бентън посяга към пода до стола си и взима куфарчето си. Поставя го в скута си. Чувам отново рязкото щракане на ключалките.

— Помниш ли какво ми каза учителят ми в осми клас? — Изважда безжичните слушалки, които държи в калъфче с цип. — Добрият стар господин Броудмур…

— Който заяви, че някой ден ще получиш това, което искаш, и ще съжаляваш? — Довърших анекдота вместо Бентън, който често го повтаря, когато смята, че ми подхожда.

— Няма да ти стане приятно, затова предпочитах да ти го спестя. — Дръпва ципа на малкия черен калъф. — Но както знаеш, в Масачузетс законовите разпоредби, които регулират записите на обаждания на 911, са малко неясни. Няма забрана, която изрично да казва, че нямаш право да чуеш записа. Права си за това.

Подава ми слушалките и аз ги слагам на главата си. Поставя телефона си по средата на масата и докосва няколко иконки на дисплея. Чувам пращене, последвано от превключване на стереозвук. Прозвучава:

— Деветстотин и единайсет, какъв е проблемът? — Диспечерът е жена. Познавам гласа й от честите разговори по полицейската радиостанция, на които съм била свидетел.

— Здравейте. Не става въпрос за спешен случай, но мисля, че полицията трябва да знае, когато някой от нашите видни държавни служители нарушава обществения ред пред бог знае колко хора на Харвард Скуеър.

Гласът на обадилия се е топъл и мелодичен, следва бавен, протяжен дори ритъм. В съзнанието ми изниква образът на човек, който разтяга карамел. Или на човек, който се е надрусал или пък играе роля. Припомням си думите на Марино, който заяви, че не е успял да различи дали се обажда мъж или жена. Аз също не съм сигурна.

— Какъв е адресът? — пита диспечерката.

— Мисля, че става въпрос за онази част от Харвард Скуеър, която се намира близо до станцията на метрото.

— Можете ли да ми дадете точен адрес?

— Не. — Следва кашляне.

— От кой номер се обаждате?

— Мобилният ми телефон няма да разкрие местоположението ми. И няма да ви разкрие самоличността ми…

В този момент човекът, който се обажда, става груб и заядлив по характерния си бавен и провлачен начин, поради което съм склонна да мисля, че е мъж. Честно казано обаче, не мога да бъда категорична заради ниския, дрезгав глас, който попада някъде в диапазона между баритон и тенор.

Слушам го как описва сцената, на която уж е бил очевидец, и ми хрумва, че размяната на реплики с моя „приятел“ не се е състояла, докато т.нар. свидетел — който всъщност е лъжец — разговаря по телефона с диспечерката. Разказът му звучи прекалено гладко, прекалено репетиран, за да описва нещо, което се е случило току-що. Започвам да подозирам, че разказва постфактум измислена история.

— Знаете ли къде се намира жената в момента? — Диспечерката има предвид мен. Слушам внимателно с помощта на слушалките, забила поглед в бялата покривка на масата.

— Не, но тя ми изглежда голяма мръсница. Не бих искал да се появи пред дома ми, ако някой случайно умре. Забива пръста си в гърдите му, зашлевява го през лицето, а той е някаква нещастна мижитурка… страшен смотаняк. Не мога дори да си представя как се държи в леглото гадна кучка, която…

— Къде се намирате? — пита диспечерката, след като се закашля отново и прочиства гърлото си. — Навън ли сте?

— При птичките и пчеличките. Разбира се, че съм навън! Как, по дяволите, мога да ви съобщя за инцидент, разиграл се на площада пред собствените ми очи?

Това продължава известно време, докато накрая диспечерката го уведомява, че е изпратила полицейски патрул, и пита за името му.

— Не ви трябва името ми, госпожо. Трябват ви техните имена. Чувате ли ме?

— Трябва ми вашето име, за да може полицията да ви намери…

— Не ми пробутвайте тези глупости. Зная какво целите. Опитвате се да потулите случая, както правите винаги, когато става въпрос за важен държавен служител. Време е да сложим край на тази несправедливост, на този фашизъм…

Продължава да бълва змии и гущери почти цяла минута. Трудно ми е да слушам такива ужасни думи по мой адрес. Започвам да се ядосвам. Свалям слушалките и ги връщам на Бентън.

— Явно този човек има личен проблем с мен поради някакви причини. — Потресена съм. Вбесена съм и това е единственото, което ми хрумва да кажа.

— Познат ли ти е гласът? — Бентън не откъсва поглед от мен.

— Не. В колко часа е постъпило обаждането?

— В шест и дванайсет. — Погледът му не трепва, очаква да се досетя сама.

Дванайсети юни, или 6/12, е рождената ми дата. При други обстоятелства бих предположила, че това е най-обикновено съвпадение с личния ми живот, ако не беше един проблем, който в никакъв случай не бих нарекла незначителен. Шест часът и дванайсет минути е точното време, когато Тейленд Чарли изпраща по имейл записите на заплахите си към мен от първи септември насам.