Хаос

— Между другото, в случай че не си разбрала, преди няколко часа издадохме ново предупреждение за терористична заплаха — казва Бентън. Под „ние“ има предвид ФБР.

— Трудно ми е да следя всички подобни бюлетини. Имам чувството, че тези заплахи стават постоянни. Нещо конкретно?

— Знаем само, че става въпрос за голяма операция, и имаме основания да подозираме, че ще се проведе някъде по Източното крайбрежие. Надявам се да не става въпрос за Бостън, но това е една от най-вероятните мишени, както и Вашингтон.

— Благодаря за информацията. — Поглеждам го, защото усещам, че ме наблюдава внимателно. — Има ли нещо друго? Защото ми се струва, че имаш въпрос. Мога да си представя как над главата ти се оформя балонче като по комиксите.

— Може би не трябва да го казвам.

— Длъжен си да го кажеш след подобно вмятане.

— Добре. Питам се дали е възможно нервите на Брайс да са малко опънати заради твоето поведение.

— Тоест да съм станала раздразнителна и избухлива? Не мисля, че съм го чувала преди. Чувала съм много неща по свой адрес, включително доста вулгарни, но не и това.

— Позволи ми да ти задам един важен въпрос. Ако не беше изненадващото пристигане на Дороти, смяташ ли, че инцидентът на Харвард Скуеър щеше да се случи?

— Не. Защото нямаше да отида там, за да купя подаръци или билети за театър.

— Това не е единствената причина, Кей. Тя идва тук. Не те е попитала дали е удобно, а те е поставила пред свършен факт и ти си го приела, както обикновено. Платила си самолетния й билет и си й предложила стая у дома.

— Която за щастие тя отказа, тъй като предпочита да отседне у Луси. — Усещам как някъде в дълбините на душата ми се припламва гняв. Не одобрявам, всъщност мразя онова, което се крие там.

— Имам чувството, че би предпочела да отседне у Марино — отбелязва Бентън. — Но само ако живееше в просторна мансарда.

Оставям чашата си прекалено рязко и водата прелива през ръба й. Наблюдавам как бялата покривка посивява там, където водата попива в нея. Бентън използва салфетката си, за да попие мокрото петно, докато аз се взирам изумена в съпруга си.

— За какво говориш?

Забелязвам, че госпожа П. започва да пали свещите през няколкото маси от нашата и полагам усилия да не изглеждам разстроена.

— Споменах ти го при последното ни посещение в Маями — казва Бентън, докато сервитьорът ни се появява отново с две чаши и бутилка вино.

Замислям се за последното ни пътуване миналия юни. Спомням си, че Марино и Дороти започнаха да излизат заедно да поръчват храна за вкъщи. Той взе „Харли“ под наем и започна да я вози насам-натам. Спомням си, че Бентън наистина отбеляза това. Когато съм при семейството ми в Маями и край мен са още Луси, Джанет и Деси, лесно се разконцентрирам. Вярно е и още нещо — че бих предпочела да не забележа това, за което намеква Бентън. Просто не бих искала да се окаже истина. Едва ли нещо може да ме уплаши повече от идеята Марино и сестра ми да започнат да се срещат.

Сервитьорът отваря бутилката, тапата изпуква леко и той я подава на Бентън, който я поднася към носа си, след което наблюдава внимателно как студеното светло шабли потича в чашата.

— На теб се пада честта — казва той и ми подава чашата. Виното е толкова свежо, че мигом събужда сетивата ми.

Бентън кима на сервитьора да налее и на двама ни.

— Честита първа сряда на месеца! — Бентън допира чашата си до моята. В този миг за втори път през деня изпитвам усещането, че в дрехите ми има насекомо.

Телефонът ми вибрира в джоба на сакото.

— Сега пък какво? — Оставям чашата си, за да проверя кой се обажда. — За вълка говорим… Пак е Марино.

След срещата ни днес дори той не би прекъснал вечерята ни без сериозна причина. Телефонът на Бентън също започва да звъни.

Хвърлям поглед към екрана и виждам телефонния код — 202.

— Трябва да се обадя — казва той. — Уесли.

— Задръж — нареждам на Марино, без да кажа „здравей“. Двамата с Бентън се надигаме едновременно от столовете си. — Знаеш къде съм, затова предполагам, че е важно. И предполагам, че трябва да отида някъде, където да поговорим на спокойствие?

— Направи го веднага. — Гласът на Марино звучи строго и неумолимо.

— Излизам навън. Задръж — казвам на Марино, докато двамата с Бентън едновременно взимаме чантите си.

Оставяме салфетките до почти недокоснатите си салати и чаши вино. Излизаме, сякаш няма да се върнем.

9.

Прекосяваме салона спокойно и невъзмутимо, без да обръщаме внимание на любопитните погледи на останалите двойки.

Двамата с Бентън вървим заедно, но всеки разговаря по своя телефон. Ако ни погледнете отстрани, никога няма да разберете дали се е случило нещо важно. Може да разговаряме с нашите агенти по недвижими имоти, банкери, брокери или гледачи на домашни любимци.

Може да сме заможна двойка, която получава обаждане от любящите я деца, а Бентън да е красивият и богат глава на семейство. Аз може да съм работещата му съпруга, а не някоя капризна жена, която винаги изглежда леко повехнала и леко пийнала. Лавираме между масите забили очи в пода. Разпознавам втренчения поглед, стиснатата челюст, напрежението в ръцете му.