Хаос

Случаят не е просто голям. А експлозивен. При погрешен подход нападението, което току-що бе описал, притежава потенциала да породи паника сред населението. Причернява ми леко. Спомням си младата жена на колелото, спомням си как ме погледна въпросително, когато Бентън й подаде бутилката с вода, която бе изпуснала. Бе поставила каската си, преди да потегли, но не си бе направила труда да закопчае каишката под брадичката. И когато жената пресече улицата и навлезе в „Харвард Ярд“ в посока към Харвард Скуеър и реката, каишката се полюшваше свободно.

Това се бе случило малко преди седем или приблизително преди около час, когато слънцето бе започнало да залязва. Казвам си, че ако жертвата се окаже жената, която бях срещнала, това би било необикновена, почти невероятна приумица на съдбата. Надявам се данните за ригор мортис да се окажат точни. Защото в такъв случай жертвата не би могла да бъде младата жена с маратонки „Конвърс“.

Въпреки това зная, че не е възможно думите на Марино за вкочаняването да отговарят на истината. Или полицаят, който му е докладвал, се е объркал. Защото не смятам, че е възможно — дори в това време — мъртво тяло на алея в парка „Джон Ф. Кенеди“ да не бъде открито часове наред. Подозирам, че смъртта е настъпила съвсем скоро, и в съзнанието ми отново изникват зачервеното лице и усмивката на младата жена.

Онова, което не те убива, те прави по-силен. Гласът й прозвучава в главата ми.

— Вече разговарях с офиса ти — казва Марино. — Ръсти и Харълд ще дойдат с оборудването.

— Трябва ми големият камион.

— МКЦ — отговаря той. Мобилният команден център, единайсетметров камион с три оси, е добра идея, стига да намерят къде да го паркират.

— Ще ни трябват и полицейски ограждения — напомням на Марино. Не мога да прогоня от мислите си лицето, спортните очила, самоуверената усмивка на жената.

— Вече поръчах. Не забравяй с кого разговаряш.

Когато оглавяваше отдела за разследвания в Центъра по съдебна медицина в Кеймбридж, той отговаряше и за автомобилния ни парк. Затова е по-запознат дори от мен с някои аспекти на нашите операции.

— Искам място, което да ни осигури подслон от горещината и да е далеч от любопитни погледи — отговарям аз. — И ще ни трябва много вода.

— Е, наблизо няма супермаркет, а и в парка е тъмно като в рог. Вече разполагаме прожектори.

— Моля те, не ги включвайте все още. Ще осветите сцената като стадион.

— Не се притеснявай. Ще останем на тъмно, докато не издигнем шатрата. Ще направим всичко възможно да държим зяпачите надалеч, особено онези задници, които се опитат да снимат клипове с мобилните си телефони. В района е пълно със студентски общежития. Елиът Хауз е от другата страна на Мемориал Драйв, а това общежитие е с размерите на Пентагона. Да не забравяме и института „Кенеди“, и трафика по Мемориал Драйв. Също и моста. От другата страна на реката е Бостън. Така че не възнамеряваме да включим осветлението още в този момент.

— Разполагаме ли с име? — питам аз.

— Открихме документ за самоличност на алеята в непосредствена близост до колелото. Елиза Вандерстийл, двайсет и три годишна, от Великобритания. Разбира се, ако документът принадлежи на жертвата — уточнява Марино и аз унивам още повече. — Казаха ми, че има известна прилика със снимката. Току-що спрях пред Харвард Клуб. Идваш ли?

— Откъде по-точно във Великобритания? — питам въпреки нежеланието си.

— Мисля, че от Лондон.

— Знаеш ли с какви обувки е била обута? — Представям си маратонките „Конвърс“ на колоездачката, която срещнах. Сигурна съм, че зърнах и спортни чорапи, от онези късите, до под глезена.

— Обувките ли? — пита Марино, сякаш не ме е чул добре.

— Да.

— Нямам представа — казва той. — Защо?

— Ще се видим след минутка — отговарям аз.

10.

Отстъпвам крачка встрани от входната врата и заставам до старинната маса с голямата ваза с цветя.

Виждам вътре в приемната Бентън да стои дискретно до един прозорец, близо до рояла. Продължава да говори по телефона, лицето му е сериозно, напрегнато. В стаята няма никого. Иска ми се да му разкажа за жената с колелото. Той също я видя, а сега с нея може да се е случило най-лошото.

Не пристъпвам към него. Зная кога не бива да го безпокоя и забелязвам, че госпожа П. е на обичайното си място зад катедрата. Старомодните й кръгли очила ме следят. Поглеждам към нея и тя бързо свежда глава, отваря менюто и започва да прелиства страниците му. Явно е усетила, че нещо не е наред.

Не чувам какво казва Бентън по телефона, но ако съдя по тона му, не разговаря със същия човек, с когото говореше преди малко. Улавям погледа му и му давам знак, че трябва да тръгвам. Той ми кима, сетне се извръща. Не закрива телефона с ръка, за да попита какво се е случило с мен или за да сподели какво се случва с него. Това ме кара да си задам въпроса дали двете обаждания са свързани с един и същи случай.