Хаос

— Не съм омъжена за ФБР, омъжена съм за Бентън. — Казвала съм го и преди, казвам го и сега.

— Ако причината да разговаря с Вашингтон е случаят „Вандерстийл“, няма начин да ти каже — заявява Марино, сякаш познава съпруга ми по-добре от мен. — Може да е разговарял с Интерпол, което обяснява обаждането до мен… ако предположим, че новината за убийството вече се е разчула, макар да не мога да си представя как е възможно това. Бентън няма да ти каже нищо, ама съвсем нищо, освен ако това не е в негов интерес, защото такива са федералните. А, да, вярно, ти си омъжена за тях. Или нещо по-лошо? Той е женен за теб.

— Няколко пъти вече спомена Интерпол. — Не ми се слушат жлъчните му словоизлияния, насочени срещу Бентън, ФБР и каквото друго се сети в момента. — Защо? — питам аз.

— Не са ли ти позвънили още? — поглежда ме Марино. Кафявите му очи проблясват в мрака. Виждам, че са кървясали.

— Не — озадачена съм аз. — Защо трябва да ми позвънят? По какъв повод?

* * *

Марино натиска газта и колата лети по Харвард стрийт, като следва маршрута от злощастната ми разходка по-рано през деня.

Единствената разлика е, че сега е тъмно, звездите и тънкият лунен сърп са скрити зад същата онази гореща мараня, която от дни изпълва хоризонта. Тя сякаш подсилва сумрачните багри от размити пастелни нюанси до широки ивици яркооранжево, искрящо червено и тъмнорозово.

— Ще започна от самото начало — казва Марино. — Тъкмо пътувах към Центъра за съдебна медицина…

— Защо? — Поглеждам към зачервеното му лице с широко отворени очи, докато колата лети покрай жилищни сгради, книжарница, банка, кафене и безброй магазини и офиси, които се сливат в размазани ленти от светлини от двете страни на булеварда.

— Защото с Луси се опитвахме да открием още нещо за това фалшиво обаждане на 911, направено с помощта на програма за манипулиране на гласа — обяснява той. Това отговаря поне на част от въпросите, които си задавам.

Не бива да ме изненадва обстоятелството, че Луси е доловила почти незабележимата, но странна монотонност на софтуерно манипулирания глас на аудиоклипа. Явно бе споделила подозренията си с Марино и Бентън.

— Тя е в лабораторията — казва Марино. — Или поне беше, преди да ти се обадя.

— А после какво? — питам, докато пресичаме кампуса с бясна скорост. — Били сте заедно в Центъра, после какво?

Тук хората са повече, изпълват тротоарите, разхождат се из парка. Определено са по-малко от обикновено, броят им е далеч от обичайната за Кеймбридж суетня. Винаги съм смятала градчето ни за умалена версия на който и да било голям метрополис по света с всички предимства и недостатъци, които произтичат от това.

— После ми се обади Клей — продължава Марино.

— Познавам ли го?

— Том Барклей.

— Следователят?

— Да.

— Разбирам — казвам аз и това променя нещата.

Поглеждам през прозореца към парка и реката, които лежат на няколко минути оттук. Виждам тухлената сграда на библиотеката „Уайдънър“ с нейния синьо-зелен сводест покрив, а също и каменната фасада, покрития с шисти покрив на факултета по лингвистика. Изненадана съм и разтревожена от думите на Марино. Ако източникът на информацията е Том Барклей, това е лошо.

— Разбирам — повтарям аз. — Следователно първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, не е патрул.

— Не. Бил е Клей — отговаря Марино. Клей или детектив Барклей, както го познавам, бе прехвърлен наскоро от отдела за кражби в отдела за тежки престъпления.

Не съм работила непосредствено с Клей, но един от медицинските ни специалисти е разследвал един случай с него преди седмица и се оплака от поведението му. Барклей бил прекалено самоуверен и не знаел кога да си затвори устата. Може да е посещавал курсове в Академията по криминология, но това не означава, че разполага с необходимите опит и знания да идентифицира и интерпретира данни и факти като ригор мортис и ливор мортис или други промени, настъпили след смъртта. Повърхностните познания могат да бъдат много опасни, когато човек е прекалено самоуверен.

— Данните за ригора са объркващи и смущаващи — обръщам се към Марино, като се опитвам да надвикам воя на двигателя, тъй като джипът лети като ракета. — Клей е имал работа с трупове и преди.

— Не чак толкова.

— Но все пак има известен опит. Би трябвало да разпознае определени изменения, които настъпват след смъртта. Надявам се да не ги обърка или интерпретира погрешно — добавям аз. — Все пак ми се струва странно да допусне подобна грешка, след като е заявил за протокола, че жертвата вече е в ригор, когато това не е така. Не би трябвало да прави подобни твърдения пред теб, тъй като ти на свой ред ще ги предадеш на мен. Всичко това оставя документална следа, за което впоследствие може да съжаляваме.

Подчертавам за протокола, защото Марино ми предава това, което Барклей му е казал, а то може да се окаже проблематично, ако бъде документирано и предадено по веригата. Трупът на жената и всяка свързана биологична улика попадат под моята юрисдикция, което означава, че аз присъствам в качеството си на служебно лице.