Хаос

Не виждам как е възможно. На този етап не мога да се сетя за причина ФБР да прояви интерес към престъпление, извършено на местна почва с вероятна жертва млада жена от Лондон на име Елиза Вандерстийл. Притеснява ме обаче фактът, че Марино спомена Интерпол, международната организация на криминалната полиция. Не зная защо го направи, а може и да не съм чула добре. Но не мога да прогоня от мислите си колоездачката със синята каска и маратонките „Конвърс“, която ме нарече „жената с фъстъчения пай“.

Осъзнавам, че личната карта, открита до тялото, може да не е нейната, но когато се срещнахме, акцентът й ми се стори британски, или по-точно лондонски. Стомахът ми се свива на топка. Изпитвам натрапчивото усещане, че това е лично. Сякаш познавам жената, която е била убита. Сякаш съм сред последните хора, с които е разговаряла или които е видяла. Опитвам се да контролирам мислите си.

Не мога да кажа със сигурност чие е тялото в парка, как е настъпила смъртта или защо, напомням си аз. Отварям вратата и излизам навън, на потъналата в мрак веранда. Тя е празна, никой не седи тук в тази задушна вечер. Тръгвам по алеята, като се оглеждам на всяка крачка. Ослушвам се за обичайните нощни звуци, които издават насекомите, за птичките, които отлитат уплашени от клоните на дърветата и пляскат с криле.

Ослушвам се за пращенето на изсъхнали клони, за шумоленето на килима от листа, за цвърченето на горските скакалци. Цари абсолютна тишина, нарушавана единствено от трафика в далечината, шумът от който долита на талази, сякаш вятърът ту се усилва, ту отслабва. Усещам колко твърди са плочките под ниските ми обувки с тънка, мека подметка. Долавям колко душен е въздухът и виждам ярките като очи на буболечки фарове на колите по Куинси стрийт.

Минавам покрай същия алпинеум и декоративни храсти, които бях подминала по-рано с Бентън, но сега ми се струва, че се намирам на друга планета, заобиколена от непознати морави и огромни мрачни форми и сенки. Нищо не помръдва освен трафика зад оградата от дървени греди пред мен. Виждам библиотеките в парка, покрай които минах преди час и половина, отдавна затворени, но с красиво осветени фасади. Излизам на тротоара и откривам джипа на Марино паркиран зад аудито на Бентън.

Изпитвам дежавю. Качвам се в колата и впервам поглед в черния батмобил на съпруга ми, озарен от светлината на фаровете. Сега обаче той не е в колата си. Пронизва ме усещане за самота, докато наблюдавам празното, потънало в мрак място зад волана. Не толкова отдавна той бе седял там и ни бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане.

Бентън е все още в клуба. Не откъсвам поглед от червената врата в очакване да излезе, да го видя осветен от лампите на входа и да тръгне по алеята. От него обаче няма и следа. Сигурно продължава да говори по телефона. Минава ми през ума, че в целия този хаос той трябва да се погрижи и за съвсем банални неща, като например да плати вечерята, от която така и не хапнахме. Не се сетих да поискам сметката. Просто си тръгнах.

Затварям вратата и оставям чантата в краката си. Питам Марино какво друго е наредил на двамата ми асистенти в аутопсиите, Ръсти и Харълд, да донесат на местопрестъплението.

— Тръгнаха ли вече? — Дръпвам колана пред гърдите си и пъхам стоманения език в закопчалката, която обикновено търся между седалките. — Защото ще ми трябват защитно облекло и куфарче с оборудване за оглед на местопрестъплението. Не нося нищо с мен, дори чифт ръкавици. А няма време да се отбиваме в офиса.

— Спокойно — казва Марино. — Погрижил съм се за всичко.

Изглежда по същия начин като при последната ни среща, с тази разлика, че е свалил вратовръзката си. Забелязвам я на седалката, навита на кравайче като полиестерна змия.

— Моля те, кажи ми, че не са включили прожекторите. — Не мога да се успокоя. — Включим ли проклетото осветление, все едно разпращаме покани до пресата.

— Забрави ли къде работех преди? Забрави ли кой се грижеше за всички тези неща? — Марино поглежда в страничните огледала. — Зная какво да правя. — Погледът му играе, челото му е плувнало в пот. — Предполагам, че Бентън ще остане? — Марино гледа към ниската правоъгълна сграда на Харвард Клуб, която се издига аристократично в далечината.

Златиста светлина озарява високите прозорци. Мога да надзърна в приемната, да видя кожените мебели, искрящия полилей, лакирания до блясък роял. Търся Бентън, макар да зная, че никога не би застанал пред прозореца така, че всички отвън да го виждат.

— Не съм сигурна какво прави — отвръщам аз. — Говореше по телефона с Вашингтон, когато си тръгвах.

— Нека позная — възкликва Марино и мигом изказва предположението, че разговорът на Бентън е свързан с убийството в парка „Кенеди“.

— Нямам представа — признавам аз, когато колата потегля. — Нямам представа какво става, но по-рано спомена, че са повишили нивото на опасност от терористична заплаха.

Марино включва полицейските светлини, но не и сирената.

— Нещо става, Док. Казвам ти. А той не споделя информацията, защото такива са агентите на ФБР и няма значение дали си омъжена за тях или не.