Хаос

Зная какво означава това — случило се е нещо сериозно. Вероятно разговаря с някого от Министерството на правосъдието, което е всъщност работодателят на ФБР. Не със служител на регионалния офис във Вашингтон, а с някого от шефовете на ФБР, възможно е дори със самия директор или с някого от Белия дом. Но не и с Куонтико, където е започнала кариерата на Бентън. Кодът, който видях на екрана, когато телефонът му завибрира, не съответстваше на Куонтико.

Съпругът ми притежава уникалната способност да прониква в съзнанието на престъпника, да разкрие целите и мотивацията му, да се добере до психологическите травми и злощастните събития, довели до превръщането на един човек в чудовище. Мишена на Бентън може да бъде един човек, няколко души или многобройна група и когато тръгне подире им, той трябва да започне да мисли като тях, дори да чувства като тях, за да предвиди действията им и да ги залови. Това си има съответната цена.

— Да, мога да говоря — казва Бентън и започва да слуша. После отговаря: — Разбирам. Не, нямам представа. — Поглежда ме и продължава: — За първи път чувам. — Забива поглед в червения килим и казва: — Обяснете, моля. Слушам ви внимателно.

— Излизам — казвам тихо на Марино.

Нещо се е случило и това кара въображението ми да се развихри. Усещам някакво присъствие, тежко и мрачно, което ме задушава. Осезаемо е като озона във въздуха, като призрачната пустота преди силна буря. Усещам го с цялото си същество.

— Какво точно искате от мен? — Бентън извръща глава от хората, които ни гледат.

— Пристигам след… три… — В слушалката ми отеква гласът на Марино. Връзката отново е лоша, сякаш в унисон с всичко, случило се около мен през последните няколко часа. — Никой не е видял нищо… не знаем… двете момичета, онези близначки, които са я открили… — казва той, а аз се опитвам да си съставя цялостна картина.

Имам чувството, че съм се озовала в епицентъра на торнадо. Светът около мен се е завъртял в такъв вихър, че не успявам да различа кое е горе и долу, ляво и дясно.

— Задръж — повтарям, защото няма да обсъждам случая, докато не намеря място, където никой да не може да ме чуе.

— Завивам по „Кенеди“… сега съм на Харвард стрийт… — Гласът му прозвучава на пресекулки.

— Дай ми още две секунди. Ще намеря някое тихо място — казвам в мига, в който чувам рева на колата му и воя на сирените, който вече заглъхва.

Бентън подминава мястото, на което обикновено стои госпожа П., и завива вдясно покрай кръглата маса във фоайето, украсена с пищен букет от благоуханни лилии и рози. Връщам се към думите му отпреди няколко минути за възможна терористична атака по Източното крайбрежие, вероятно в района на Бостън. Нещо се е случило тук, в Кеймбридж, и той разговаря по телефона с Вашингтон, сякаш терористичната заплаха е преминала на ново, по-високо ниво. Изпитвам предчувствие, което никак не ми харесва.

Не ми харесва и начинът, по който Бентън ме погледна, когато каза, че няма представа от нещо, че за първи път чува или нещо подобно. Ако се е случил инцидент, за който трябва да бъде уведомен, това означава, че аз също трябва да зная. Каквото и да се е случило, то очевидно не е местен проблем. В същото време обаче осъзнавам, че отивам прекалено далеч в предположенията си. Обстоятелството, че двамата едновременно сме получили важни телефонни обаждания, не означава непременно, че те са свързани. Възможно е това да е най-обикновено съвпадение.

Не мога обаче да пренебрегна злокобните сигнали, които долавям. Имам чувството, че много скоро ще открия, че двамата с Бентън сме изправени пред един и същи проблем, но няма да имаме възможност да го обсъдим подробно. Ще подходим към него от различни изходни позиции и в крайна сметка можем дори да се озовем от двете страни на барикадата. Няма да ни е за първи път и със сигурност няма да е за последен.

— Док…? Чу ли за…? … позвъниха от Интерпол…? — казва Марино, но предполагам, че не съм го разбрала добре.

— Не чувам почти нищо — отговарям му шепнешком. — Освен това не мога да говоря. Една секунда, моля.

Бентън влиза в приемната. Съжалявам, че завесите на високите панорамни прозорци не са дръпнати. Навън цари почти непрогледен мрак, единствените светлини в който идват от уличните лампи в далечината. Късна вечер е и навън може да се спотайва някой, който ни наблюдава. При това точно под носа ни. Долавям нечие зловещо присъствие, което ни следва цял ден, а може би отпреди това.

Връщам се към входа, където избягвам старото корозирало огледало на стената, и заставам с наведена глава до предната врата. Не виждам почти нищо, докато слушам Марино по телефона.

Трудно ми е да чуя каквото и да било. Връзката бездруго е лоша и започвам да се изнервям. Нямам представа кой какво прави или кого шпионира и в светлината на всичко останало ми е трудно да не се чувствам изложена на опасност или объркана.

— Добре, спри. Трябва да повториш всичко отначало, при това бавно. — Сгушила съм се до една поставка за чадъри от ковано желязо и не мога да повярвам, че това се случва. — Какво означаваха думите ти, че се е вкочанила?