Хаос

Колко добре би било да обединим усилия и да се справим заедно с възрастната ни майка, с Луси и партньорката й Джанет, с осиновения им деветгодишен син Деси. Както и с най-новия член на тяхното семейство, Тесла, малък булдог, който остана за известно време с мен и Бентън в Кеймбридж. Някой трябва да го дресира, а и нашата хрътка Сок остарява и се радва на компанията му.

1.

Обувките ми шляпат през горещата суха трева, а потта се стича на ручейчета под дрехите ми, по гърдите ми, по гърба ми… Продължавам да вървя, като търся сянката на дърветата, а слънцето се спуска все по-ниско и издължава стволовете им.

Всеки път, когато успея да се скрия от напичащата жега, тя ме намира отново. Опасаният с висока тухлена ограда център на студентското градче в Харвард е същински лабиринт от градини, поляни и дворове, свързани с безброй пътеки и алеи. Величествените сгради от камък и тухли с обрасли с бръшлян фасади са излети като по калъп. Помня как се почувствах, когато на петнайсетгодишна възраст за първи път посетих това място. Сега с всяка стъпка, която правя, имам чувството, че се връщам в миналото, и това е едновременно приятно и тъжно.

Бях дошла тук на екскурзия по време на последната си година в гимназията, един от редките случаи, когато пътувах извън Флорида. По това време вече бях започнала да проучвам различни колежи, както и възможностите да постигна нещо в живота си. Никога няма да забравя как крачех по същата тази алея, изпаднала в емоционална криза, притеснена, че мястото ми не е тук. Споменът ми е прекъснат от вибрации, които чувам и усещам като жуженето на голямо насекомо.

Спирам на горещата като пещ алея, оглеждам се и забелязвам дрон високо над парка. Едва сега осъзнавам, че източникът на жуженето се намира в джоба на сакото, което съм метнала на рамо заради горещината и слънцето. Поглеждам екрана, за да видя кой звъни. Детектив Пийт Марино от полицейското управление на Кеймбридж.

— Случило ли се е нещо, за което не зная? — пита ме той направо. Връзката е ужасна.

— Не мисля — отвръщам объркана аз, докато се пека на алеята като в пещ.

— Защо вървиш пеша? Никой не трябва да върви пеша в това време. — Говори рязко, звучи ядосан и аз мигом заставам нащрек, тъй като разбирам, че това не е приятелски разговор. — Какво правиш?

— Нищо особено — отговарям предпазливо. Тонът му ме дразни. — Отивам на среща с Бентън.

— По каква причина се срещаш с него? — пита Марино, докато мобилната връзка продължава ту да се влошава, ту да се оправя.

— Причината да се срещна със съпруга си е да вечеряме заедно — отговарям със скрита ирония. Не искам да водя труден разговор или да се карам с още някого днес. — Всичко наред ли е?

— Аз трябва да ти задам този въпрос. — Гласът му изведнъж прокънтява болезнено в дясното ми око. — Защо не си с Брайс?

Прекалено бъбривият ми административен помощник явно е уведомил Марино, че съм отказала да се върна в колата на Харвард Скуеър, че съм нарушила протокола и съм се отнесла небрежно към собствената си безопасност.

Преди да успея да отговоря, Марино прави това вместо мен, сякаш съм заподозряна в някакво престъпление.

— Излязла си от колата преди час и половина. Влязла си в „Кооп“, където си останала двайсет минути — нарежда той. — А когато накрая излезе от магазина на Масачузетс авеню? Къде отиде?

— Имах работа на Ероу стрийт. — Алеите в „Харвард Ярд“ образуват същинска паяжина и аз се улавям, че обмислям най-удобния маршрут, най-бързия и най-прохладния.

— Какво прави там? — продължава да ме разпитва той, сякаш му влиза в работата.

— Бях в Центъра за театрално изкуство „Лоуб“, за да взема билети за „Сервитьорка“, мюзикъла със Сара Барейлис — отговарям с хладна учтивост, която започва да се изпарява. — Реших, че на Дороти може да й хареса.

— Доколкото разбрах си се държала доста смахнато. Направо истерично.

— Моля? — Застивам на място.

— Така поне описаха поведението ги.

— Кой? Брайс?

— Не. Получихме обаждане на 911, свързано с теб — отвръща Марино.

Изумена съм.

Пийт Марино ме уведомява, че в полицейското управление е получено оплакване, свързано с „млад мъж и по-възрастната му приятелка“, които се карали на Харвард Скуеър около 16:45 ч.

Младежът бил описан като двайсет и няколко годишен с тъмноруси коси, сини панталони, бяла тениска, дизайнерски очила и татуировка на лист марихуана. Това с татуировката не отговаря на истината, но всичко останало е вярно.

Вероятно загриженият гражданин, позвънил в полицията, ме е разпознал от новините. Описанието, което ми е дал, е доста точно. Наистина нося костюм с пола в цвят каки, бяла блуза и ниски кожени обувки. За съжаление наистина имам бримка на чорапите, които ще събуя и изхвърля в кошчето, когато пристигна там, накъдето съм се запътила.

— Спомена ли името ми? — Не мога да повярвам, че това се случва.

— Човекът е заявил, че доктор Кей Скарпета е спорила на висок глас с надрусания си приятел и е излязла ядосана от колата — уведомява ме Марино.

— Не съм излязла ядосана. Излязох като нормален човек, докато той остана зад волана и продължи да говори.