Хаос

— Ще напуснеш „Харвард Ярд“ през вратата срещу музеите. И светофарът ще се падне от лявата ти страна. — Прозвучава като нареждане, а не като предположение или въпрос.

— Къде си ти? — питам аз, изпълнена с подозрения.

— Маршрутът, който ти предложих, е по-пряк — отговаря той. — Мини покрай черквата и прекоси градинката зад Севър Хол.

2.

Минавам през портата от черно ковано желязо в тулената стена, която огражда „Харвард Ярд“ и се озовавам на Куинси стрийт. Поглеждам първо в едната, после в другата посока.

Срещу мен се издига наскоро ремонтираната сграда на Харвардския музей на изкуствата с неговата внушителна фасада от тухли и бетон и шест етажа галерии под огромен стъклен покрив във формата на пирамида. Чакам край паркираните автомобили, в които се отразява бавно залязващото слънце. Проверявам часа и прогнозата за времето с помощта на мобилния си телефон.

18:40 е, а температурата е все така потискаща — трийсет и четири градуса. Не зная какво съм си въобразявала преди малко. Но просто не можех да понеса безкрайното дрънкане на Брайс, докато се движехме покрай реката към моста „Андерсън“, завивахме надясно покрай гребния клуб „Уелд Боутхауз“ с неговия червен керемиден покрив и поемахме по Кенеди стрийт към Масачузетс авеню.

Нямах намерение да чуя дори още една дума от него, затова, когато слязох пред „Кооп“, книжарницата на колежа, му наредих да не ме чака. Заради многобройните магазини и спирката на метрото Харвард Скуеър е винаги оживен, независимо какво е времето. Винаги има минувачи, а броят на просяците остава неизменен двайсет и четири часа в денонощието.

Определено не бе най-подходящото място, където Брайс да свали прозореца и да започне да спори като разглезено жиголо с възрастната си благодетелка. Не искаше да ме чуе, не искаше и да ми позволи да си тръгна, в гласа му започнаха да се прокрадват истерични нотки, които за съжаление са част от характера му. Искаше да му обясня „ясно и разбрано“ защо желая да се възползвам от помощта му и да го информирам „най-подробно“ дали е „направил нещо“. Продължи да повтаря, че знае, че е „направил нещо“, и отказваше да чуе възраженията ми.

Любопитните минувачи впериха в нас орлови погледи. Бездомникът, който седеше на тротоара пред дрогерията и си правеше сянка с картонената си табела, се втренчи в нас с изцъклените си като на сврака очи. Това определено не бе идеалното място за паркиране на автомобил, на който пише ГЛАВЕН СЪДЕБНОМЕДИЦИНСКИ ЕКСПЕРТ, а на вратите му са изрисувани в синьо жезълът на Асклепий и везните на правосъдието. Като вземем предвид и обстоятелството, че прозорците на колата са затъмнени, въздействието, което оказват служебните ни автомобили, е напълно разбираемо.

След като се отървах от Брайс, влязох в „Кооп“, където купих подаръци за майка ми и сестра ми. Уверих се, че досадният ми административен помощник си е тръгнал, преди да напусна приятната прохлада на магазина и да се озова под изпепеляващата жега и до поема по Братъл стрийт.

Отбих се в Центъра за театрално изкуство „Лоуб“, където се помещават Американският репертоарен театър, известен като АРТ, и Експерименталният театър, за да купя шест билета за „Сервитьорка“, след като предварително бях резервирала най-добрите места в салона. Сетне се върнах на Масачузетс авеню, прекосих „Харвард Ярд“ и се озовах на Куинси стрийт, където се намирам и в настоящия момент.

Центърът за визуални изкуства „Карпентър“ остава от лявата ми страна. Минава ми през ума, че сигурно изглеждам ужасно. Преди да изляза с Брайс, бях взела душ в службата и се бях преоблякла в костюма, който сега е целият омачкан и покрит с потни петна. Бях си пръснала любимия на Бентън парфюм „Аморверо“, който поръчва от Италия. Това е запазеният аромат на хотел „Хаслер“ в Рим, където ми предложи брак. Но докато чакам на ъгъла, за да пресека, подушвам китката си и не долавям и капка от парфюма. Маранята се надига на вълни, които трептят над вонящото на разтопен асфалт улично платно. Чувам гласа на Марино, преди да го видя.

— Нали знаеш онази поговорка, която гласи, че в тропиците само побеснелите кучета и англичаните излизат в обедната жега?

Обръщам се, когато чувам това досадно клише. Откривам го спрял на светофара. Спуснал е прозореца на цивилния си тъмносин джип. Сега разбирам защо се държа толкова зле, когато разговаряхме преди малко. Обикалял е района и ме е търсил. Разпитвал е хората по Харвард Скуеър. Точно както подозирах. Включва полицейските светлини, натиска бутона на сирената и се насочва към мен, като се врязва в насрещния поток от коли.

Марино спира и изскача от колата. Мисля, че никога няма да свикна с костюма и вратовръзката му. Подобно елегантно облекло не подхожда на хора като него. Всъщност единствената дреха, която му отива, е неговата кожа.