Хаос

— Предполагам, че става въпрос за още един аудиозапис на италиански — казвам аз, тъй като Луси не говори добре езика и няма да се справи сама с превода.

Тя потвърждава догадката ми. Новият аудиоклип от Тейленд Чарли по нищо не се отличава от предишните осем, които получих от първи септември насам. Анонимните заплахи пристигат по едно и също време всеки ден, файлът е от един и същи вид, записът е с една и съща дължина. Луси обаче не го е изслушала и аз й казвам, че ще се заемем с това по-късно.

— Къде си? — пита ме тя. — Каква е тази кола? — Лицето й се откроява съвсем ясно на тъмния фон, все едно се намира в пещера и зад гърба й цари непрогледен мрак.

Меднорусите й коси са озарени от разсеяна фонова светлина, сякаш някъде зад нея се прожектира филм. По лицето й се гонят сенки. Хрумва ми, че може да се намира в симулатора на виртуална реалност, който в центъра наричаме Пит.

Казвам й, че съм с Марино, което я подсеща да съобщи третата и най-важна новина.

— Видяхте ли какво става в Туитър?

— Щом питаш, предполагам, че не е нещо хубаво — отговарям аз.

— Сега ще ти го изпратя… Готово. — Секунда по-късно Луси изчезва от малкия правоъгълен екран на телефона.

— Какво има? — пита намръщен Марино. — Какво има в Туитър?

— Чакай малко. — Отварям имейла, който Луси ми е изпратила току-що, и кликвам на туита, който е копирала. — Както подозираше, качили са видео, на което разговаряш с обичайните заподозрени по Харвард Скуеър.

Показвам му клипа и усещам наранената му гордост, докато наблюдава миниатюрната си фигурка, която снове тежко-тежко по площада, спира бездомниците, които се шляят пред магазините и ги пита нещо със строг тон. Марино изкарва някакъв мъж от сянката, в която се е скрил, а онзи жестикулира и отговаря уклончиво. Марино надига глас, макар да не се разбира какво казва, а мъжът запристъпва нервно от крак на крак. Ситуацията става неприятна. Още по-лош е надписът. Окупирай Скарпета с хаштаг.

— Какво е това, по дяволите? — възкликва Марино.

— Предполагам идеята е, че подходът ти към мен е твърде собственически и заради това задаваш толкова много въпроси. Предполагам, че затова името ми се е озовало в туита. — Мълчанието му отговаря на въпроса ми. — Но се съмнявам, че ще навреди на друго, освен на егото ти. Глупав клип — добавям аз. — Нищо повече. Не му обръщай внимание.

Той не ме чува, а аз наистина трябва да тръгвам.

— Трябва ми минутка, за да се оправя. — По този начин искам да кажа на Марино, че ми е омръзнало да ме държи като заложница в колата си, в която цари толкова мрачна атмосфера. — Ще отвориш ли вратите и ще ме пуснеш ли, моля? Може да поговорим утре или по друго време?

Марино потегля от мястото, на което бездруго нямаше право да паркира. Спира пред Харвард Клуб, който се простира зад дървена ограда, разположен сред просторна, добре поддържана морава.

— Не се отнасяш достатъчно сериозно — поглежда ме Марино.

— Към кое по-точно?

— Някой ни наблюдава. Въпросът е кой и защо. Не се съмнявам, че някой следи и Брайс. Как иначе ще обясниш татуировката на марихуана.

— Няма нищо за обясняване. Той няма никаква татуировка.

— Напротив. И то именно на лист марихуана, както стана ясно от онова обаждане.

— Невъзможно! Толкова се страхува от игли, че не се ваксинира срещу грип!

— Явно не си в час. Татуировката му се намира точно тук. — Марино се навежда и забива месестия си показалец от външната страна на левия си глезен. От мястото, на което седя, не бих могла да видя повече подробности, дори да имах такова желание. — Обаче е фалшива — добавя той. — Мисля, че не знаеше за нея.

— Явно не зная много неща.

— Листът марихуана е временна татуировка. Поставил я е на шега предната вечер, когато двамата с Итън излизали с някакви приятели. Типично за Брайс. Решил, че ще я измие, преди да си легне, но повечето временни татуировки издържат цяла седмица.

— Очевидно си разговарял с него. — Поглеждам зачервеното лице на Марино. — Той ли ти се обади?

— Аз се свързах с него, когато чух за обаждането на 911. Попитах го за татуировката и той ми изпрати селфи с нея.

Поглеждам в страничното огледало колите, които се движат край нас. Минава ми през ума, че не зная с коя кола ще пристигне Бентън. Може да е с неговото „Порше Кайен Турбо“. Или с неговото „Ауди Ер Ес 7“. А може да е и със служебната кола. Сутринта се занимавах с кучетата, Сок и Тесла, когато Бентън излезе още по тъмно, затова не го видях и не чух да потегля.

— Татуировката е проблем, Док — казва Марино. — Тя придава достоверност на телефонното обаждане. Доказва, че който и да се е оплакал, че двамата с Брайс нарушавате обществения ред, ви е видял… освен ако има друго обяснение откъде този човек е научил за татуировката или как сте били облечени.

Разпознавам рева на турбодвигател, който сменя скоростите. Ослушвам се, тъй като шумът прозвучава по-близо и по-силно.

— Още ли възнамеряваш да я посрещнеш? — пита Марино.

— Кого? — Проследявам с поглед черното ауди на Бентън, което минава покрай нас, превключва на по-ниска предавка и спира точно отпред.

— Дороти.

— Това е планът.