Хаос

— Паят с фъстъчено масло. Особено ако добавите шоколад. Можете само да го залеете отгоре. Истински шоколад. Не слагайте натрошени сухари от черно брашно, защото смятате, че ще се получи по-добре. Няма. Обещавам ви. И използвайте истинско масло, а не нискокалорично.

— Спокойно можете да минете и без нискокалорични храни — казах й аз, защото изглеждаше в отлична форма.

Сега същата тази млада жена стои пред двама ни с Бентън на Куинси стрийт. Прибира айфона си в леденосинята си чантичка и неволно бута шишето си с вода, което се търкулва по тротоара право към нас. Бентън се навежда, за да го вземе.

— Извинете. Много ви благодаря. — Лицето й е зачервено, обсипано с капчици пот.

— Днес това определено ще ви трябва — казва той и й подава шишето, а тя го поставя на стойката. В същия момент забелязвам млад мъж да прекосява моравата пред клуба.

Очилата й са насочени право към него, докато яхва отново велосипеда, намества се на седалката, а върховете на маратонките й допират тротоара. Младежът е слаб и мургав, облечен е с официални панталони и риза, закопчана догоре, като човек, който работи в офис. Застава пред нея, запотен и ухилен, след което й връчва плик на „Федекс“, който е надписан, но не и запечатан.

— Благодаря — казва младежът. — Сложи билетите и можеш да го изпратиш.

— Ще го направя на път за вкъщи. До по-късно — отвръща тя и го целува по устните.

Той се връща в клуба, където предполагам, че работи. Младата жена слага каската си, но не си прави труда да закопчае каишката под брадичката си. Обръща се към мен и се усмихва.

— Вие сте дамата с фъстъчения пай — казва тя.

— Много мил начин да ме опишете. Здравейте отново. — Отвръщам на усмивката й и едва не й напомням да закопчае каската.

Все пак не я познавам. Не искам да се държа назидателно, особено след обвинението, че съм крещяла на Брайс и съм нарушавала обществения ред.

Вместо това казвам:

— Внимавайте! Тази жега може да бъде опасна.

— Онова, което не те убива, те прави по-силен — отговаря тя, хваща кормилото и натиска педалите с продължителни, мощни движения.

— Невинаги — отбелязва Бентън.

Усещам полъха на вятъра, когато тя преминава покрай нас.

— Насладете се на пая и на пиесата — извиква тя през рамо.

Напомня ми на моята племенница — самоуверена, с изящни черти на лицето и в отлична форма.

Наблюдавам как голите й крака натискат педалите и мускулите на прасците й изпъкват, когато ускорява, пресича улицата и минава през същата врата, която аз бях използвала по-рано. Спомням си времето, когато бях на нейната възраст и всичко най-хубаво и най-лошо още предстоеше. Тогава исках да зная всичко предварително, сякаш можех да преговарям със съдбата. С кого да бъда и в какво да се превърна? Къде да живея и как да променя живота на хората около мен? Често си играех с подобни мисли и от време на време се опитвах да принудя живота ми да поеме в посоката, в която смятах, че трябва да продължи. Днес не бих го направила.

Наблюдавам как фигурата на младата жена се смалява в далечината, докато върти педалите из „Харвард Ярд“, между ниските, разлети тухлени сгради на библиотеките „Пюзи“ и „Ламонт“. Не разбирам защо някой ще иска да знае бъдещето. Чудя се дали това момиче е сред тези хора. Консервативният отговор гласи: „Вероятно“. А логичният: „Със сигурност“. Аз обаче не съм сред тях.

— Какво искаше Марино? — пита Бентън и докосва нежно гърба ми, докато вървим по тротоара.

Вляво от нас се ниже оградата от хоризонтални дървени греди, а далеч зад нея се издига двуетажната тухлена сграда с бели прозорци и остъклена веранда. Четирите високи комина се издигат гордо и симетрично от четирите ъгъла, а десетте капандури стърчат над скосения покрив като войници на пост.

Дългата алея, застлана с тъмночервени плочки, се вие между алпинеуми и декоративни храсти. Слънцето се е скрило зад околните сгради и тежкият въздух, който толкова напомня за сауна, започва бавно да се разхлажда.

Бентън е свалил сакото си, сгънал го е и го е преметнал внимателно върху ръката си. Минаваме покрай яркорозови калистемони, пурпурни планински лаври и сини и бели хортензии. Нито едно цветче не помръдва на това душно безветрие и само шепа листа са обагрени в червено, при това едва-едва. Колкото по-дълго се задържи горещото време, толкова по-малка е вероятността да се насладим на есенни багри тази година.

Разговарям с Бентън, като полагам сериозни усилия да отговоря на въпросите му относно намеренията на Марино и да обясня, че се е притеснявал за мен и не е искал да вървя пеша. Не мисля обаче, че това е бил единственият му мотив. Оставам с впечатлението, че и Бентън е на същото мнение.

— Във всеки случай — продължавам с разказа си аз, — търсил ме е из квартала, докато разговаряхме по телефона, макар да се преструваше, че не го прави. Докара ме последните петнайсет метра, където ти ни завари преди няколко минути.

— Последните петнайсет метра? — повтаря Бентън.

— Настоя да ме докара. Трябваше да се кача и да измина с кола последните петнайсет метра. Проклетите последни петнайсет метра.