Хаос

Може би на Натали, покойната сестра на Джанет, тъй като тъкмо тя бе замразила яйцеклетката си, докато е била на двайсет и няколко. Доста време бе посветила на проучване на сурогатни майки и донори на сперма. Помня как обсъждаше предимствата и недостатъците на самотните родители и като се върна назад във времето, имам чувството, че е подозирала, че дните й на тази земя са преброени. Предчувствието не я излъга. Седем години след раждането на Деси тя почина от рак на панкреаса. Колко жалко, че не е сред нас и не може да наблюдава колко бързо се променя той като пеперуда, измъкнала се от пашкула си.

— Разбирам проблема — говори Бентън. — Не съм толкова забавен като Марино. Той води Деси на риба, учи го да стреля, дава му да пие първите си глътки бира…

— Нямам нищо против риболова, но не мисля, че Луси и Джанет са прави, ако одобряват останалото.

— Работата е там, че…

— Работата е там, че не е нужно да бъдеш забавен по начина, по който е забавен Марино — отговарям аз. — Надявам се да му дадеш по-добър пример.

— На какво? На скучен възрастен?

— Мислех по-скоро за красив и талантлив федерален агент, който кара бързи коли и носи дизайнерски дрехи. Деси още не те е опознал.

— Очевидно ме е опознал. Марино му е казал, че съм пенсиониран директор на училище, и Деси ме попита дали е вярно. Обясних му, че това е било преди сто години, малко след като съм завършил колеж и съм работил върху магистратурата си — казва Бентън.

— А обясни ли му, че когато започна работа в Бюрото, много агенти постъпваха във ФБР именно от образователни и юридически институции? Че с други думи, кариерата ти е претърпяла логично развитие? — Още докато го изричам, осъзнавам, че обяснението е прекалено сложно, а и кладенецът вече е отровен.

— Марино няма никаква причина да повдига този въпрос, освен за да накара Деси да се страхува от мен. Което е неразумно и вредно, тъй като той бездруго е достатъчно твърдоглав. Забелязвам, че все по-трудно възприема онова, което му се казва.

— Съгласна съм, че не обича да бъде контролиран. Но това се отнася до повечето хора.

— Целта на Марино е да се превърне в Добрия чичо Пит, докато аз си остана училищният директор — казва Бентън, а аз наблюдавам как около нас се спуска тежък, топъл мрак.

Достигаме широката тухлена веранда с наредени по нея дървени маси, червени чадъри и кашпи с цветя и храсти. Последната сряда от септември е и не откриваме нито едно свободно място. Но имаме чувството, че пред клуба няма никого, абсолютно никого освен нас двамата.

5.

Входът прилича на частен дом. Именно в това се е превърнал Харвард Клуб за моя съпруг, профайлър от ФБР, който дори не е завършил Харвард. Бентън е учил в Амхърст като баща си и дядо си преди него.

Дом далеч от дома. Портал към друга вселена, където болката, страхът и трагедията нямат място. Бентън може да намери убежище в тази безупречна неоджорджианска сграда в сърцето на кампуса и да се престори, макар и за кратко, че на света не съществуват неща като невежество, фанатизъм, политика, тесногръди бюрократи…

Може да се наслади на атмосферата на тази затворена, почти манастирска обител, където всички приветстват напредничавите идеи и не се боят от различията, където няма насилие и агресия. Тук Бентън се чувства на сигурно място. Но не толкова сигурно, че да не носи оръжие. Не виждам пистолета му, но не се съмнявам, че в куфарчето му има един, а резервния е скрил някъде под дрехите си. Това са „Глок 27“ и „Смит & Уесън модел 19“, без които не напуска дома.

Заставаме пред боядисаните в бяло колони и фронтона над тъмночервената врата. Погледът ми се спира на съвършената симетрия на тухлената фасада, след което се насочва нагоре, към издадените еркерни прозорци на стаите за гости на втория етаж.

— Може би някой друг път. — Бентън също гледа нагоре и се досеща какво си мисля.

— Да, предполагам, че днес няма да останем да спим тук заради сестра ми. Но ако имах в какво да се преоблека, веднага щях да наема стая и да си взема душ. — В съзнанието ми прозвучава скърцането на старите дървени стълби, които водят към втория етаж.

Добре си спомням излъчването на покритите с тапети стени, изискания уют и тесните легла, в които двамата с Бентън почти не мигнахме. Това е добре отработен ритуал, който често изпълняваме и не обсъждаме с никого освен помежду си. Той принадлежи само на нас двамата и не бих го нарекла романтична вечер или нещо подобно, а бих го приела по-скоро като терапия, към която прибягваме веднъж месечно, когато звездите са благосклонни към нас.

Това се случва рядко, но подредят ли се небесните светила в подходящата комбинация, този ритуал ни напомня, че понятия като приличие и човечност не са изгубили своя смисъл на този свят. Не всички лъжат, крадат, насилват, малтретират, злоупотребяват, изоставят, измъчват, отвличат или убиват. Не всички искат да ни съсипят или да откраднат това, което е наше. Чувстваме се толкова щастливи, че се имаме един друг.