Напудрям лицето си. Сенките, които хвърля кристалният полилей, подчертават издадените ми скули и добре очертаната ми брадичка. Спомням си епитетите, използвани от журналистите. Не намирам нито един от тях за особено точен или любезен. Смятат ме за
Навлажнявам пръсти и бухвам леко косата си. Пръскам я с лак, който да й придаде обем. Измивам зъбите си и поръсвам челото и скулите си с минерален прах, който блокира ултравиолетовите лъчи и възпрепятства появата на рак на кожата. Пет пари не давам, че навън вече е тъмно като в рог. Решила съм да го направя. Нанасям зехтинов балсам на устните си и капвам малко „Визин“ в очите си.
Чувствам се доста по-добре, но когато поглеждам измачкания костюм и блузата си, в главата ми прозвучава гласът на Дороти, при това така ясно, сякаш стои до мен. Тя казва същото, което вероятно ще каже след няколко часа, когато с Бентън я посрещнем на летището. Че имам ужасен вкус. Че се обличам скучно и небрежно. Че съм немарлива и избирам все старомодни костюми като някоя лелка. Не може да проумее защо не нося обувки на висок ток, тежък грим, нокти от акрил и крещящ лак.
Чуди се защо не подчертавам формите на тялото си, след като — както сама се изразява — „и двете сме надарени с големи бомби“, както обича да се изразява по адрес на най-важната отличителна черта в своята външност. Не се обличам като сестра ми, не се държа като сестра ми. Никога не съм го правила и предполагам, че не бих могла да го направя.
Откакто се помня, не си падам по типично женското контене и празноглавие. Това просто не е за мен.
Докато ме очаква, Бентън разговаря с госпожа П., която стои зад своята катедра.
Съпругът ми държи в едната си ръка черното кожено куфарче, а в другата — телефона, и натиска с пръст по екрана. Прибира го в джоба си, щом забелязва да излизам от дамската тоалетна. Разбирам какво означава изразът „сърцето да прескочи“. Моето буквално спира за миг, щастливо да го види. Винаги прави така.
— Доста по-добре? Нали? — Той сваля очилата си и изиграва цяла сценка, докато ме оглежда. Очите му искрят игриво. — Съгласна ли сте, госпожо П.? — пита я, докато ми намига.
Госпожа П. е прехвърлила осемдесетте, има артистично разрошена прическа, от която стърчат сиво-бели кичури, и кръгли очила с телена рамка, които я превръщат в карикатура на превзета старомодна матрона от Нова Англия. Лицето й е бледо и отпуснато, сбръчкано като сушен плод, а роклята и жакардовото й сако греят в свежи флорални мотиви — декоративни арки, покрити с катерливи рози в червено и зелено, които напомнят картините на прочутия английски художник Уилям Морис.
Госпожа П. ме оглежда с любопитство дори когато дрехите ми не са омачкани, а косата ми невчесана, сякаш се чуди нещо, но не се решава да го изрече на глас. Погледът й се спира на няколко пъти върху голите ми крака, но го отмества бързо, сякаш е видяла нещо, което не е трябвало.
— Какво мислите? — пита я Бентън.
— Ами не съм сигурна. — Очилата й подскачат леко, докато върти глава наляво-надясно — от него към мен, оглежда единия, после другия — сякаш гледа тенис мач. Това обаче е добре отработена сцена между нея и Бентън. — Знаете, че не бива да ме поставяте в такова неудобно положение — укорява го нежно тя.
Фамилията на госпожа П. е Пийбоди и се произнася с ударение на първата сричка и удължено „ий“ като онзи град край Салем. Никога не съм се обръщала към нея на малкото й име, Морийн, и нямам представа дали онези, които го използват, я наричат Мо или нещо друго. През всичките години, откакто идваме тук, неизменно я наричаме
Добре известна — и тъжна — тайна е, че госпожа П. знае коя съм и какво работя, макар да се преструва, че не е така. Скоро след като двамата с Бентън се преместихме в Кеймбридж, съпругът й загина в автомобилна катастрофа буквално пред дома им и аз се погрижих за него. Госпожа П. обаче се държи така, сякаш това никога не се е случвало, а това, което ми бе направило най-силно впечатление в случая със съпруга й, бе, че овдовялата госпожа П. отказваше да разговаря с мен. Настояваше да прочете доклада от аутопсията на съпруга си в компанията на един от моите заместници, мъж.