Хаос

— Ако имаш нужда от помощ, за мен ще бъде удоволствие да я взема от летището — предлага Марино. — И въобще, ако имаш нужда от каквото и да било, само кажи. Особено след като има голяма вероятност полетът да закъснее.

Не си спомням да съм му казвала, че сестра ми пристига, нито пък че ще я взимам от летището. Той не го чу за първи път, когато Луси позвъни преди малко. Очевидно знаеше предварително.

— Много мило — отговарям му. Черните му очила се насочват към багажника на аудито, тъй като Бентън маневрира толкова близо до тротоара, че между бордюра и титановите джанти не може да се провре дори игла.

Матовочерното купе мърка като пантера, която се готви за скок. През затъмненото задно стъкло успявам да различа силуета на Бентън, формата на красивата му глава и гъстата коса, побеляла, откакто го помня. Стойката му е изправена, а раменете му са широки и наистина прилича на хищна котка. Сивите му очила ни наблюдават в огледалото за задно виждане. Отварям вратата на колата и когато излизам навън, жегата се стоварва върху ми като нагорещена тухла. Благодаря на Марино, че ме докара, макар да не го бях искала.

Наблюдавам как Бентън слиза от колата. Изправя високото си слабо тяло. Винаги изглежда безупречно. Не забелязвам дори една гънка по перленосивия костюм, който облече сутринта, сиво-синята му копринена вратовръзка е стегната в безукорен възел, а старинните му копчета за ръкавели от бяло злато блещукат под лъчите на залязващото слънце.

В състояние е да озари дори страниците на „Венити Феър“ със силните си и същевременно изящни черти, платиненобяла коса и очила с рогови рамки. Той е висок и слаб, но силен, а зад спокойното му излъчване се крият стоманени мускули и пламенно сърце. Никога не бихте предположили какво представлява истинският Бентън Уесли, скрит зад елегантния костюм, ушит не просто по поръчка, а на ръка, защото той произлиза от богато семейство в Нова Англия, натрупало състояние още преди няколко поколения.

— Здравей — казва той и взима плика ми с покупките, но продължавам да стискам чантата с лаптопа.

Бентън проследява с поглед как тъмносиният джип на Марино се влива в потока от коли, а над асфалта се вдига пара, благодарение на която въздухът изглежда по-гъст и по-мръсен.

— Надявам се следобедът ти да е минал по-добре от моя. — Добре осъзнавам как изглеждам в сравнение с безупречно елегантния си съпруг. — Съжалявам, но изглеждам ужасно.

— Какво те накара да тръгнеш пеша?

— Не започвай и ти! Да не би Брайс да ви е изпратил съобщение, че в района на студентското градче се издирва слънчасала жена с бримка на чорапите?

— Наистина не би трябвало да го правиш, Кей. Поради куп причини.

— Явно си разбрал за обаждането на 911. Това ли е новината на деня?

Не ми отговаря, защото не е необходимо. Знае всичко. Вероятно Брайс му е позвънил, защото Марино едва ли би го направил.

4.

На тротоара зад нас звъни велосипеден звънец. Отстъпваме встрани, за да направим място на млада жена, която ни подминава.

Спира пред нас, сякаш се е запътила към същото място, на което отиваме и ние. Слиза от колелото и когато сваля черните спортни очила, виждам потното й, зачервено лице. Погледът ми е изпълнен със съчувствие. Разкопчава каишката на синята си предпазна каска и забелязвам прибраните назад дълги кестеняви коси, сините шорти и бежовата блуза. Обзема ме странно чувство.

Оглеждам финия памучен шал с индийски десен, маратонките „Конвърс“ с цвят на слонова кост, спортните чорапи на сиво-бели райета, докато тя се взира първо в телефона си, а после в тухлената фасада на Харвард Клуб, сякаш очаква някого. Пише нещо с пръсти по екрана, сетне поднася телефона до ухото си.

— Здравей — казва тя на когото там се обажда. — Тук съм.

Едва сега осъзнавам, че причината младата жена да ми изглежда толкова позната е много проста. Срещнахме се преди половин час.

Тя беше в „Лоуб“, когато купувах билетите за театър. Помня, че я видях, когато прекосявах коридора на път за дамската тоалетна. Беше на двайсет и няколко и говореше с британски акцент, който ми се стори малко изкуствен и дори театрален. Чух я да разговаря със служители и актьори от Американския репертоарен театър.

Забелязах я и във фоайето да закачва листчета с рецепти по стените, които вече бяха покрити със стотици подобни. В тази постановка на „Сервитьорка“, театърът кани зрителите да споделят любимите си лакомства и да разкрият семейни кулинарни тайни, затова си направих труда да им отделя няколко минутки. Аз обичам да готвя, а сестра ми обича сладкиши. Най-малкото, което мога да направя, е да й приготвя нещо специално, докато е тук. Тъкмо преписвах рецепта за пай с фъстъчено масло, когато въпросната млада жена закачи още едно листче.

— Предупреждавам ви. Жесток е! — каза ми тя и когато се извърна, видях колието й със златен череп, което ми навя мисли за пирати.

— Моля? — огледах се аз, защото не бях сигурна, че говори на мен.