Хаос

Висок е над метър и деветдесет и пет и тежи сто и петнайсет килограма, плюс-минус десет. Загорялата му гладко обръсната глава прилича на полиран камък, ръцете и краката му са с размерите на малка лодка. Раменете на Марино са широки като врата и може да вдигне от лежанка тежест, която се равнява на пет жени като мен. Или поне така се хвали.

Красив е по един първичен начин, с едро червендалесто лице, надвиснали вежди и месест нос. Има брадичка на троглодит, едри бели зъби, а тялото му изпъва костюма му, все едно е Невероятния Хълк от комиксите. Нито конфекция, нито шити по поръчка дрехи му стоят добре и част от проблема се дължи на обстоятелството, че не го оставят да избира сам, когато пазарува. А той пазарува рядко. Щеше да му се отрази добре и ако поразчиства от време на време гардероба и гаража си, но съм сигурна, че никога не го е правил.

Когато излиза на тротоара, забелязвам, че ръкавите на морскосиньото му сако са се набрали високо над китката му. Маншетите на крачолите му са вдигнати над глезените му, сякаш има наводнение, и разкриват сивите му чорапи. Черните му кожени маратонки не са завързани догоре. Цветовете на вратовръзката не подхождат на костюма му, а и самата й кройка е силно демодирана. Тя е на червено-черни райета и твърде широка, произведена вероятно през осемдесетте години, когато хората носеха чарлстони, обувки с широки подметки и костюми от полиестер в пастелни цветове.

Марино си има причини да се облича по този начин и вратовръзката му несъмнено е свързана с някакъв спомен, вероятно с куршум, който е избегнал, игра на боулинг, която е спечелил, най-голямата риба, която е улавял, или особено успешна първа среща. Той никога не изхвърля нищо, което има някакво значение за него. Обича да обикаля магазините за дрехи втора ръка в търсене на минало, което му допада повече от настоящето. Странно как един толкова корав тип като него може да бъде толкова сантиментален.

— Качвай се. Ще те откарам. — Очите му са скрити зад авиаторски очила с черни стъкла „Рей Бан“, които съм му подарила за рождения му ден преди няколко години.

— Че защо ще ме караш? — Входът на алеята, която води от бетонния тротоар до Харвард Клуб, е на хвърлей място оттук, ще стигна дотам за не повече от минута пеша.

Той обаче не приема „не“ за отговор. Грабва ме за ръка и вдига огромна длан, за да спре трафика, докато пресичаме улицата. Не съм арестувана, но и не се чувствам свободна, докато ме настанява на предната седалка на полицейския си автомобил, където се намърдвам с усилие заради двете си чанти, а бримката на чорапа ми се простира от коляното чак до обувката. Невъзможно е да се спася от лудостта на Марино.

Ето, пак започваме, казвам си наум. Поредният спектакъл. Някой страничен наблюдател може да реши, че съм арестувана от полицията и отведена за разпит. Чудя се какво ли ще чуя за себе си след тази сцена.

— Защо обикаляш из квартала и ме търсиш, понеже ми се струва, че правиш тъкмо това? — питам аз, когато затваря вратата. — Говоря сериозно, Марино. — Той обаче не ме чува.

Заобикаля колата и се настанява зад волана. В салона цари безупречна чистота, а в допълнение към това, тук мога да открия всяка сирена, светлина, кутия с инструменти и оборудване за криминалисти, изобретени някога. Тъмният винил мирише на автокозметика и по него не се забелязва и една прашинка. Тапицерията на седалките изглежда така, сякаш никога не са ползвани, а приборите по арматурното табло блестят, сякаш току-що е излязло от завода. Марино се отнася изключително педантично към колите си. Домът му, кабинетът му, облеклото му са нещо съвсем различно.

— Казвал ли съм ти колко мразя тези проклети телефони? — започва да се оплаква той, след като затръшва вратата. — Има неща, които не бива да се казват по безжични устройства, ако не искаш някой да научи всяка подробност около личния ти живот.

— Защо си се облякъл толкова официално?

— Бях на бдение на покойник. Не го познаваш.

— Ясно — казвам, макар изобщо да не ми е ясно.

Марино не би облякъл костюм и вратовръзка заради бдение. Едва ли би го направил заради сватба или погребение и определено не би се облякъл така в тази жега, освен ако има друга причина, която премълчава.

— Изглеждаш много добре и ухаеш приятно. Чакай да видя… Канела, сандалово дърво, малко цитруси и мускус. „Бритиш Стърлинг“! Одеколон, който винаги ми напомня за гимназията.

— Не сменяй темата.

— Не знаех, че имаме тема.

— Темата е шпионаж. Помниш ли, когато най-голямата ни тревога бе възможността някой да обикаля наоколо със скенер? — пита той. — И да се опитва по този начин да хакне мобилния ти телефон? Когато нямаше камери, които да се навират в лицето ти? Спрях на Харвард Скуеър преди малко и се огледах, за да видя кой се мотае по площада, а някакво колежанче започна да се снима с мобилния си телефон.

— Как разбра, че е колежанче?

— Защото приличаше на разглезен копелдак с джапанки, торбести къси панталони и часовник „Ролекс“.

— Какво правеше там?