Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Отначало пътуваха през земите на хобитите — просторна и почтена страна, обитавана от честен народ, с хубави пътища, с някоя и друга странноприемница. Тук-там срещаха някое и друго джудже или селянин, тръгнал по работа. После стигнаха до земи, чиито жители говореха някак странно и пееха песни, каквито Билбо чуваше за първи път. Вече бяха навлезли далеч навътре в Самотните земи, където нямаше нито население, нито странноприемници, а пътищата ставаха от лоши по-лоши. Недалеч пред тях се издигаха нагоре и нагоре мрачни възвишения, покрити с тъмни гори. По някои от тях стърчаха старинни замъци със зловещ вид, сякаш построени от злодеи. Всичко изглеждаше печално и неприветливо, защото и времето внезапно се бе влошило. До този ден то беше направо чудесно, както се полага обикновено през май във веселите приказки, ала сега стана студено и влажно. И преди бяха принудени да нощуват, където сварят, но поне беше сухо.

— Като си помисля само, че скоро ще настъпи юни! — измърмори възмутено Билбо, шляпайки подир другите по една силно разкаляна пътека. Беше минало времето за чай, а още от сутринта валеше като из ведро. Дъждът се стичаше по качулката право в очите му, а наметалото беше подгизнало. Умореното пони се препъваше в камъните. Всички пяха намръщени и не им се говореше, „Сигурен съм, че дъждът е наквасил и сухите дрехи, и торбите с храната — помисли си Билбо. — Мътните да го вземат и разбойничеството, и всичко, свързано с него! Как ми се иска да съм си у дома, в моята приятна дупка край огъня, а чайникът да ми пее!“ — И още много пъти щеше да му се иска точно това.

Джуджетата напредваха бавно, без да поглеждат назад или да обръщат внимание на хобита. Някъде зад сивите облаци слънцето навярно залязваше, защото притъмня тъкмо когато започнаха да се спускат към дълбока долина, из която течеше река. Задуха вятър и върбите по двата бряга, взеха да се огъват и да стенат. Придошла от дъждовете, реката връхлиташе стремително откъм хълмовете и възвишенията на Север, но за щастие пътят я прекосяваше по един древен каменен мост.

Вече съвсем по мръкнало те преминаха отвъд. Вятърът разкъса сивите облаци и ги понесе на парцали по небето, а иззад тях, над хълмовете изплува бледата луна. Тогава групата спря и Торин измърмори нещо за „вечеря и за сухо местенце, където би могло да се подремне“.

И чак сега забелязаха, че Гандалф го няма. През целия път дотук той бе вървял с тях, без да споменава дали участва в приключението, или просто ще ги придружава донякъде. Той беше ял най-много, беше говорил най-много и се беше смял най-много. А сега чисто и просто го нямаше!

— Тъкмо когато един вълшебник щеше да ни е най-полезен! — изпъшкаха Дори и Нори (и те като Билбо, смятаха, че трябва да се хранят редовно, обилно и често).

В крайна сметка решиха да лагеруват на мястото, където бяха спрели. Настаниха се под клоните на няколко скупчени дървета и макар там да беше по-сухо, вятърът ронеше дъждовните капки от листата и те неприятно се ръсеха отгоре им. Джуджетата могат да палят огън навсякъде и почти от всичко независимо дали духа, или не духа вятър, но тази нощ все не успяваха да го запалят. Не се справиха дори Оин и Глоин, които особено добре умееха да вършат тази работа.

После пък едно от понитата се подплаши — ей тъй, от нищо, — побягна като ужилено и преди да го хванат, цопна в реката. Докато го вадеха, Фили и Кили едва не се удавиха, а водата отнесе целия багаж, с който бе натоварено кончето. То носеше главно храна, така че за вечеря им остана съвсем малко, а за закуска — още по-малко.

Всички седяха мрачни, мокри и недоволни, докато Оин и Глоин напразно се мъчеха да запалят огъня и се караха помежду си. Билбо тъкмо размишляваше унило, че приключенията не се състоят само в яздене на понита под майско слънце, когато Балин, техният наблюдател, извика:

— Ей там има светлина!

На известно разстояние от тях се извисяваше хълм, обрасъл с гъста гора. През тъмната грамада от дървета прозираше мека червеникава светлина, като че там гореше огън или трептяха пламъци на факли.

След като я наблюдаваха известно време, те взеха да спорят. Едни казваха „не“, други казваха „да“. Едни настояваха, че трябва да отидат и да видят какво е това, защото всичко друго ще бъде по-добро от оскъдна вечеря, още по-оскъдна закуска и нощуване с мокри дрехи.

Други възразяваха:

— Тези места са неизследвани и се намират твърде близо до планините. Пътници рядко минават насам. Старите карти не вършат работа — нещата са се променили и пътят е незащитен. По този край дори не са чували за краля, тъй че колкото по-малко любопитство проявяваме, толкова по-малко неприятности ще срещнем.

Едни упорстваха:

— Е, да, но ние сме четиринайсетима.

Други негодуваха:

— Къде се дяна Гандалф тъкмо сега?

Накрая всички подхванаха тази забележка. Дъждът се посипа с двойна сила, а Оин и Глоин се сбиха.

Това реши въпроса.