Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— В края на краищата нали си водим професионален разбойник — казаха джуджетата и тръгнаха, като поведоха понитата си (с необходимата предпазливост) по посока на светлината. Стигнаха до хълма и навлязоха в гората. Заизкачваха се нагоре по стръмнината, но никъде наоколо не видяха пътека, която да води към къща или чифлик. Колкото и предпазливо да стъпваха, наоколо се носеше страшно шумолене, скърцане и пращене (а и немалко клетви и ругатни), докато се провираха между дърветата в непрогледния мрак.

Изведнъж червеникавата светлина засия много силно през стволовете на близките дървета.

— Сега вече идва ред на професионалния разбойник — казаха всички и погледнаха към Билбо.

— Трябва да отидеш и да разучиш каква е тази светлина, защо е запалена и дали е напълно безопасна — обърна се Торин към хобита. — Хайде бегом, да те няма! И ако всичко е наред, върни се веднага. Не е ли наред, върни се както можеш! Ако не можеш, избухай два пъти като улулица и веднъж като бухал, а ние ще сторим каквото ни е по силите.

И Билбо трябваше да тръгне, преди да успее да обясни, че може да буха като улулица или бухал точно толкова, колкото и да лети като прилеп. Във всеки случай хобитите умеят да се движат безшумно в гората, съвсем безшумно. Те се гордеят с това, тъй че преди малко, докато се промъкваха през гората, Билбо се мусеше презрително на „страшната врява“, която вдигаха джуджетата, макар че, струва ми се, вие или аз не бихме чули нищо в такава ветровита нощ, дори и ако групата минеше на две крачки от нас.

Колкото до Билбо, той се движеше тъй безшумно към светлината, че дори мустачките на невестулка, намираща се съвсем наблизо, не биха трепнали. И, разбира се, стигна до огъня — защото това беше огън, — без никой да го усети.

Ето какво видя:

Трима великани седяха край огромен огън от букови цепеници. Те печаха големи късове овнешко на дълги дървени шишове и облизваха сока от пръстите си. Из въздуха се носеше апетитна миризма. Близо до огъня имаше буре с бира и великаните си наливаха от него в големи кани и пиеха от тях. Това бяха тролове. Да, наистина бяха тролове — великаните, които обитават хълмовете и пещерите. Дори и Билбо, макар да бе живял доста уединено, можеше да ги познае по едрите им, груби лица, по ръста и по формата на краката, да не споменаваме пък за езика, на който говореха и който в никакъв случай не можеше да се нарече изискан.

— Вчера овнешко, днеска овнешко, да пукна, ако и утре пак не е овнешко — рече единият трол.

— От колко време вече не сме хапвали късче човешко месо — рече вторият. — Не проумявам от какъв зор му хрумна на Уилям да ни довлече по тия места, а на всичко отгоре и бирата е на привършване — добави тролът и блъсна Уилям по лакътя тъкмо когато той отпиваше голяма глътка от бирата си.

Уилям се задави.

— Я си затваряй устата! — заплашително рече той, когато успя да си поеме дъх. — Не можем да очакваме хората вечно да минават оттук, за да можете да ги изяждате вие с Бърт. Откакто слязохме от планините, двамата с него сте изплюскали вече село и половина. Какво повече искате? А беше време, когато съм те чувал да казваш: „Благодаря ти, Бил!“ — и то не за друго, а за една вкусна, тлъста овнешка мръвка, като тази тук. — Той отхапа голям къс от овнешкия бут, който печеше, и избърса устата си в ръкава.

Да, за жалост троловете наистина се държат така, дори и онези от тях, които имат само по една глава.

Троловете

Щом чу какво си говорят троловете, Билбо реши, че незабавно трябва да предприеме нещо: или да се върне тихичко при приятелите си и да ги предупреди, че наблизо има трима огромни тролове в лошо настроение, които с удоволствие биха си похапнали печени джуджета, а може би и някое пони за разнообразие, или да извърши някакво мъничко разбойничество. Един истински първокласен и легендарен разбойник в случая щеше да пребърка джобовете на троловете — винаги си струва да го направиш, стига да можеш, — да грабне овнешкото от шишовете, да задигне бирата и да се измъкне незабелязано. Друг, по-практичен и с по-слабо чувство за професионална чест, навярно щеше да ги намушка с кинжал, преди да се усетят. И тогава остатъкът от нощта би минал по-весело и по-спокойно.

Билбо знаеше как се прави всичко това. Той беше чел за много неща, които никога не бе виждал, нито правил, но сега изведнъж се почувства силно изплашен и объркан. Искаше му се да е на стотици километри оттук и все пак… Все пак не можеше да се върне при Торин и съдружие с празни ръце. Затова седеше в сянката и се двоумеше. От всички възможни разбойничества, за които бе чувал, най-лесно му се видя да пребърка джобовете на троловете. Ето защо най-накрая той пропълзя до едно дърво точно зад гърба на Уилям.

Бърт и Том се отправиха към бурето, а Уилям отново бе надигнал своята кана с бира. Билбо събра смелост и пъхна мъничката си ръка в огромния джоб на Уилям. Там имаше кесия, която му се стори голяма колкото торба.

„Ха! — помисли си Билбо, въодушевен от своето ново призвание, докато я измъкваше предпазливо. — Добро начало!“