Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Всички се втурнаха да търсят пещерата и скоро откриха между дърветата отпечатъци от каменните ботуши на троловете. Тръгнаха по следите нагоре и те ги отведоха до грамадна, полускрита в шубраците каменна врата, която очевидно водеше към някаква пещера. Но вратата не можеше да се отвори. Тя не помръдна дори и когато всички с общи усилия започнаха да я бутат, а Гандалф опитваше различни заклинания.

— Дали това няма да свърши работа? — попита Билбо, когато всички вече бяха много уморени и отчаяни. — Намерих го на земята, когато троловете се биеха.

И той подаде един възголям ключ, който на Уилям сигурно се е виждал съвсем мъничък, едва ли не незабележим. Навярно бе паднал от джоба му — за щастие, реди да се вкамени.

— Защо не спомена за него по-рано? — викнаха ядосани джуджетата.

Гандалф грабна ключа и го пъхна в ключалката. После с един силен тласък открехнаха каменната врата и влязоха вътре. По пода се валяха оглозгани кости, въздухът бе напоен с противна миризма, но в замяна на това пък имаше изобилие от храна, нахвърляна в безпорядък по рафтовете и по земята сред камари от най-разнообразна плячка — като се започне от пиринчени копчета и се стигне до гърнета, натъпкани с жълтици. По стените имаше окачени и много дрехи — не по ръста на троловете, очевидно останали от жертвите им, — а сред тях висяха и няколко меча с различна направа, форма и големина. Два от тях привличаха вниманието с красивите си ножници и скъпоценните камъни по дръжките.

Гандалф взе единия, а Торин — другия. Билбо си избра един нож с кожен калъф. Това, което на троловете бе служило за джобно ножче, на хобита щеше да върши работа като меч.

— Остриетата им изглеждат добри — забеляза Гандалф, като ги измъкна наполовина и огледа стоманата с любопитство. — Те не са изработени нито от тролове, нито от местни ковачи, нито по наше време. Едва когато разчетем руническите букви върху тях, ще узнаем историята им.

— Да се махаме час по-скоро от тази противна миризма! — не се сдържа Фили.

Бързо изнесоха гърнетата с жълтиците и онази част от храната, която изглеждаше недокосвана и годна за ядене. Изнесоха също и едно буре с бира, пълно догоре. По това време вече ги мъчеше такъв глад, че никой и не помисли да придиря на храната, намерена в убежището на троловете. Техните собствени провизии бяха вече на свършване, а сега разполагаха с изобилие от хляб и сирене, с едно буре бира и със сланина, която изпекоха на догарящата жар.

След това си легнаха да спят, защото се чувстваха много изтощени от нощните преживелици, и спаха чак до следобеда. После доведоха понитата си, натовариха на тях гърнетата с жълтици и ги пренесоха и закопаха на скришно място, недалеч от пътеката край реката, като изрекоха немалко заклинания над тях, за да не ги открие и вземе някой, докато те (ако им се отдадеше възможност) се върнат обратно и си ги приберат. Като свършиха тази работа, отново възседнаха понитата и бавно потеглиха по пътя към Изток.

— Къде беше отишъл, ако смея да попитам? — рече Торин на Гандалф, докато яздеха редом.

— Да погледна какво става напред — отговори вълшебникът.

— А какво те доведе обратно тъкмо навреме?

— Това, че погледнах назад.

— Добре, но не можеш ли да ми обясниш малко по-подробно? — продължи Торин.

— Тръгнах да проуча тайно пътя, по който ще вървим. Скоро той ще стане опасен и труден. Освен това исках и да попълня малкия ни запас от провизии. Не бях стигнал много далеч, когато срещнах двама мои приятели от потайната долина Ломидол.

— Ломидол ли? — запита Билбо. — Къде е това?

— Не ме прекъсвай! — сопна му се Гандалф. — След няколко дни ще стигнеш там, ако имаш късмет, и ще узнаеш всичко. Та, както казах, срещнах двама от хората на Елронд. Те бягаха да се спасят от троловете. Тъкмо от тях узнах, че трима тролове слезли от планините и се настанили в гората, недалеч от пътя. Всичко живо от околността се изплашило и избягало, затова те ловели от засада случайните пътници. Веднага разбрах, че ще имате нужда от мен. Като погледнах назад, в далечината видях сияние от огън и в същия миг тръгнах обратно. Сега вече знаеш всичко. Но, моля те, следващия път бъди по-предпазлив, иначе доникъде няма да стигнеш!

— Благодаря ти! — отвърна Торин.

3. Кратък отдих