Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Настроението на всички се повиши. Боровете се смениха с букове и дъбове, а мракът вече не ги плашеше. Зеленият цвят на тревата бе съвсем избледнял, когато най-сетне излязоха на една открита горска поляна, недалеч от брега на реката.

„Хм! Мирише ми на елфи!“ — помисли си Билбо и погледна нагоре към блещукащите със синкава светлина звезди. И тъкмо в този миг от дърветата бликна песен, придружена със звънлив смях:

О, с копитцата подбити
накъде ли се стремите?
Накъде така вървите
на реката през водите?
О, тра-лалалали,
все насам през долините!

О, къде така вървите,

що ли дирите в горите?
От комина дим излита
и в пещта пече се пита!
О, тралали-ла-лас,
весело е тук при нас,
                ха-ха!

О, към що ли се стремите

и развявате брадите?
Всеки пита, всеки пита
що ли води Билбо Бегинс,
и Балин, и Дуалин
все насам през долините
в юнски ден чудесен
                ха-ха!

О, дали ще постоите,

или пак ще си вървите?
Понитата ви залитат!
Мрак се спуска над земите!
Да вървите ще е трудно,
ако спрете, ще е чудно,
ще се лее до зори
сред смълчаните гори
бодрата ни песен
                ха-ха!

Така пееха те със смях сред дърветата. „Весели безсмислици“ — ще си кажете вие, но те и да го узнаят, няма да се ядосат, а само още по-силно ще се разсмеят. Защото това наистина бяха елфи.

Скоро Билбо ги зърна в сгъстяващия се мрак. Той обичаше елфите, макар да ги бе срещал рядко, но и малко се плашеше от тях. А джуджетата не се погаждат много с тези същества. Дори такива добри и благородни джуджета, като Торин и неговите приятели, ги смятат за глупави (което е глупаво да се помисли) и се дразнят от тях, защото някои елфи им се присмиват и подиграват, и то най-вече на дългите бради.

— Хе, хе! — обади се един глас. — Погледнете само! Хобитът Билбо на пони! Ама че забавно!

— Да, удивително и забележително!

После те запяха друга песен — също тъй весела, като тази, която ви предадох. Когато я свършиха, един висок млад елф дойде откъм дърветата и се поклони на Гандалф и Торин.

— Добре дошли в долината! — рече той.

— Благодаря — отвърна малко грубичко Торин, Гандалф обаче вече бе слязъл от коня си и разговаряше весело с елфите.

— Малко сте се отклонили от пътеката, която води през реката към къщата отвъд — рече елфът. — Ние ще ви упътим, но по-добре да слезете от понитата докато минете моста. Ще останете ли за малко да попеете с нас, или тръгвате веднага? Там вече приготвят вечерята — додаде той. — Подушвам миризмата на дима от огъня.

Билбо беше много уморен, но му се искаше да остане за мъничко. Песните на елфите не са за изпускане, особено през юни, ако обичаш такива работи. Искаше му се също да размени и няколко думи насаме с тези чудновати същества, които му знаеха и името, и всичко друго за него, макар той да не се беше срещал — никога досега с тях. Беше му интересно какво мислят за неговото приключение. Елфите знаят много неща — научават всичко, което става по земята тъй бързо, както тече водата, а може би и по-бързо.

Джуджетата обаче бяха държаха да се навечерят час по-скоро, затова не пожелаха да останат. Потеглиха незабавно, като водеха понитата си, и скоро стигнаха до пътеката, а оттам — и до брега на реката. Реката течеше буйно и пенливо, както текат планинските потоци в лятна вечер, след като слънцето цял ден е огрявало снега по върховете. Каменният мост беше без парапет и много тесен — само колкото да мине едно конче. Ето защо трябваше да преминат много предпазливо, един по един, и да водят понитата си за юздите. Елфите бяха донесли на брега ярки фенери и пееха весели песни, докато групата прекосяваше моста.

— Не топи брадата си във водата, татенце! — закачаха те Торин, който се бе превил и вървеше почти на четири крака. — Достатъчно е дълга и без да я напояваш.

— Гледайте Билбо да не изяде всички сладки! — подвикваха шеговито елфите. — Много е дебел и вече няма да може да преминава през ключалки!

— Тихо, тихо, добри народе! И лека нощ! — обади се накрая Гандалф, който вървеше последен. — Долините имат уши, а пък езиците на някои елфи са прекалено бъбриви и весели. Лека нощ!

И тъй, най-после те стигнаха до Последния удобен дом и намериха вратите му широко отворени.

Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва.