Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Това няма да стане, докато Смог не умре — отвърна мрачно Билбо. — Впрочем къде ли е той? Бих се отказал от една хубава закуска, за да узная. Дано само не седи на върха на Планината и не ни гледа оттам.

Това предположение, подхвърлено на шега, здравата разтревожи джуджетата и те решиха, че Билбо и Балин са прави.

— Незабавно трябва да се махаме оттук — рече Дори. — Имам чувството, че очите му са впити в тила ми.

— Студено и пусто място — додаде след него Бомбур. — Може да има какво да се пие, но за ядене нищо няма. Един дракон винаги ще бъде гладен из тия места.

— Хайде, стига! — извикаха останалите. — Да вървим там, където предлага Балин.

Под скалистата стена отдясно нямаше пътека и затова те закрачиха между камъните от лявата страна на реката. Опустошението, което цареше наоколо, отрезви дори и Торин. Мостът, за който споменаваше Балин, отдавна бе порутен и повечето от камъните му сега лежаха в плитчините на разпенения поток. Джуджетата обаче прекосиха реката без особено затруднение, откриха някогашните стъпала и се изкатериха по стръмния бряг. Като повървяха известно време, те излязоха на стария път, а скоро след това стигнаха до дълбока долчинка, закътана сред скалите. Там си отпочинаха за малко и закусиха с крам и вода. (Ако питате какво е това крам, мога само да ви кажа, че не знам съвсем точно; доколкото съм чувал, е нещо от рода на бисквитите — хранително и трайно, но не особено вкусно, така че не можеш да изпиташ удоволствие от него, но затова пък си раздвижваш добре челюстите, докато го дъвчеш. Езерните хора го правели, когато им предстояли дълги пътувания.)

След закуската джуджетата потеглиха отново. Сега пътят се насочваше на запад, отдалечаваше се от реката и наближаваше до високото южно разклонение на Планината. Най-сетне стигнаха до планинската пътека. Тя се изкачваше стръмно нагоре и бегълците тежко-тежко кретаха един подир друг по нея, докато най-накрая, късно следобед стигнаха до върха на възвишението и оттам видяха зимното слънце да залязва на запад.

Върхът на възвишението всъщност представляваше едно заравнено място, открито от три страни, а от четвъртата — северната — защитено от скалната стена, в която имаше отвор, подобен на врата. От този отвор се откриваше просторна гледка на изток, на юг и на запад.

— Едно време тук винаги държахме стража — рече Балин, — а тази врата води към едно издълбано в скалата помещение, което служеше за караулна. Такива постове имаше на няколко места из Планината. В онези щастливи дни обаче ни се струваше, че няма от какво да се пазим, затова и стражите не бяха особено бдителни, иначе драконът сигурно нямаше да ни свари така неподготвени и нещата навярно щяха да се развият другояче. Сега можем да се укрием тук за известно време и да наблюдаваме всичко, което става наоколо, без някой да ни вижда.

— Каква полза от това, ако вече са ни забелязали, докато идвахме? — каза Дори, който не откъсваше поглед от върха на Планината, сякаш очакваше да види там Смог, кацнал като птица на камбанария.

— Друга възможност нямаме — рече Торин. — Днес не можем да вървим повече.

— Точно така, точно така! — викна Билбо и се просна на земята.

В скалното помещение имаше място да се настанят стотина; по-навътре пък имаше второ, по-малко помещение, до което не достигаше студът отвън. Всичко беше напълно запустяло; очевидно по време на владичеството на Смог дори диви животни не бяха влизали тук. Джуджетата разположиха товара си; някои от тях начаса се проснаха на земята и заспаха; други обаче седнаха близо до външния отвор и започнаха да обсъждат положението си. Каквото и да говореха, все се връщаха към едно: къде е Смог? Гледаха на запад — не се виждаше нищо; гледаха на изток — пак не се виждаше нищо; на юг също нямаше следа от дракона, но в тази посока се съзираше огромно множество от птици, които кръжаха неспокойно. Джуджетата напрягаха очи и се чудеха; дори и когато първите звезди изгряха, те все още не бяха проумели какво точно става.

14. Огън и вода

Ако и вие като джуджетата желаете да научите какво бе станало със Смог, ще трябва да се върнете два дни назад, в онази вечер, когато той разруши тайната врата и разгневен полетя сред огнени пламъци.

Повечето от Езерните хора се бяха прибрали по къщите си, защото на изток бе притъмняло и оттам духаше хладен вятър; неколцина обаче все още се разхождаха по пристаните, тъй като обичаха да се любуват на отблясъка на изгряващите звезди върху гладката езерна повърхност. Планината не се виждаше от града. Няколко ниски възвишения, които се издигаха в горния край на езерото и сред които Тичащата река се спускаше устремно от север, я затулваха от погледа. При ясно време се съзираше само нейният висок, остър връх, но Езерните хора рядко поглеждаха към него, защото той имаше мрачен и зловещ вид дори при светлината на утрото. Сега върхът беше изцяло забулен в мрак.

И изведнъж той се появи на кръгозора. Някакво сияние припламна за миг, освети го и пак угасна.