Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Гирион е бил господар на Дейл, а не крал на Есгарот — рече той. — Старейшините на Езерния град винаги са били избирани измежду най-старите и най-мъдрите и никога не сме били ръководени от обикновени стрелци. Нека „крал Бард“ си отиде в своето кралство — в Дейл, — което той освободи със своята храброст и сега нищо не му пречи да се върне там. Всеки, който желае, може да отиде с него, щом е готов да предпочете студените камъни в подножието на Планината пред зелените брегове на езерото. Разумните ще останат тук, ще помогнат да построим отново града и не след дълго отново ще се радват на честит и охолен живот.

— Ние сме за крал Бард! — извикаха в отговор хората, които стояха наблизо. — Омръзнаха ни старците и сребролюбците!

Онези, които се намираха по-настрани, завикаха:

— Да живее Стрелецът, долу богаташите! — Викът им отекна по целия бряг.

— Аз съм последният човек, който би подценил достойнствата на Бард, стрелеца — обади се плахо старейшината (защото Бард сега стоеше съвсем близо до него). — Тази нощ той си извоюва почетно място сред благодетелите на нашия град и заслужава подвигът му да бъде обезсмъртен в хвалебствени песни. Но защо, о, народе — тук старейшината се изправи на крака и заговори високо и отчетливо, — защо към мен отправяте целия упрек? Заради каква грешка искате Да ме свалите от мястото ми? Кой разбуди дракона от дрямката му, ако мога да попитам? Кой получи от нас богати дарове и щедра помощ и ни накара да повярваме, че старите песни ще се сбъднат? Кой се възползва от благодушието ни и от преголямата ни доверчивост? И какво злато изпрати той по реката, за да ни се отплати? Изпрати ни гибелните пламъци на дракона! От кого трябва да търсим обезщетение за загубите си и помощ за вдовиците и сираците?

Както виждате, старейшината не се беше издигнал случайно до високото си положение. Словата му в миг накараха хората да забравят новия крал и да обърнат ядовитите си мисли към Торин и съдружие. Ожесточени крясъци отекнаха от много страни; някои от онези, които най-високо бяха пели старите песни, сега най-гръмко закрещяха, че джуджетата нарочно са предизвикали дракона, за да нападне града!

— Глупци! — намеси се Бард. — Защо хабите напразно гнева и словата си срещу тези нещастни създания? Не ще и съмнение, че те са загинали от огъня на Смог, преди още той да долети тук.

Докато говореше, на Бард изведнъж му мина през ум мисълта, че сега всъщност приказното съкровище лежи в Планината без пазител и без стопанин, и той неочаквано замлъкна. Припомни си думите на старейшината и си представи как Дейл ще бъде изграден отново, как отново ще зазвънят безброй златни камбани, ако той намери смели мъже, готови да го последват.

Най-сетне Бард заговори отново:

— Не е време за гневни думи, старейшино, нито пък е време да се обсъждат важни планове за разни промени. Работа ни чака. Засега аз ще продължа да ти служа, макар че по-нататък може да премисля думите ти и да се отправя на север с онези, които биха пожелали да ме последват.

След това Бард отиде да помага за построяването на лагерите и да се погрижи за болните и ранените. Старейшината обаче погледна навъсено подире му и остана да седи на земята. Той размишляваше усилено, но не каза нищо повече, само подвикна на хората си да му донесат храна и да запалят огън.

Където и да отидеше, Бард навсякъде чуваше оживено да се разговаря за огромното съкровище, което сега бе останало без пазач. Хората пресмятаха какво обезщетение ще получат за нанесените им вреди и колко ще им остане отгоре, за да си купят разни скъпи неща от юг. Мисълта за бъдещето ги ободряваше и те донякъде забравяха бедственото си положение, а това беше от полза, защото нощта беше много студена. Подслон можеше да се осигури за малцина (старейшината обаче беше вече удобно настанен), храната не достигаше (дори и делът на старейшината намаля). Мнозина от онези, които бяха излезли невредими от развалините на града, през тази нощ се разболяха от влагата, от студа и от тревогите и по-късно умряха. През дните, които последваха болестите и гладът нарастваха.

Междувременно Бард пое водачеството и подреждаше нещата така, както намереше за добре, макар винаги да поставяше на преден план името на старейшината. Беше се нагърбил с трудната задача да ръководи хората и да им осигури закрила и подслон. Може би мнозина щяха да загинат през зимата, която следваше по петите на есента, ако своевременно не бяха получили помощ. А помощта не закъсня, защото Бард незабавно бе пратил по реката вестоносци в гората, които да помолят Краля на Горските елфи за помощ. Вестоносците свариха стопанина на двореца вече на път, макар да беше едва третият ден от гибелта на Смог.