Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Такава надежда хранеше и драконът. Щом искат, нека всички се накачат по лодките. С какво удоволствие само ще ги подгони! А те, като изгладнеят, ще спрат. Стъпят ли веднъж на сушата, той ще си оправи сметките с тях. Ще подпали горите и ще опустоши всяка ливада и всяко пасище. Засега обаче най-приятно му беше да наблюдава как градът загива. Не беше изпитвал такова удоволствие от години.

Една група стрелци обаче все още не напускаха мястото си сред горящите къщи. Ръководеше ги Бард, човекът с мрачен глас и мрачно лице — същият, когото приятелите му бяха обвинили, че вечно вещае наводнения или отравяне от риба, макар да знаеха колко е силен и смел. По далечна родова линия Бард беше потомък на Гирион — Владетеля на Дейл, — чиято жена и син някога бяха успели да се измъкнат от развалините на града и да се спуснат по Тичащата река. Сега Бард стреляше с големия си лък от тисово дърво, докато най-накрая му остана само една стрела. Пламъците го обграждаха вече от всички стани. Другарите му го изоставиха. Той опъна лъка си за последен път.

Изведнъж от мрака нещо изпърха към отчаяния стрелец. В първия миг той се стресна, но после разбра, че това е само един стар дрозд. Без да се страхува, дроздът кацна на рамото на Бард и му заговори. И Бард с почуда откри, че разбира неговия език — нали родът му произхождаше от Дейл.

— Почакай! Почакай малко! — рече дроздът. — Луната тъкмо изгрява. Опитай се да откриеш незащитеното място от лявата страна на гърдите, когато Смог прелети над тебе! — И докато Бард го слушаше учудено, дроздът му разказа какво бе видял и чул в Планината.

Тогава Бард вдигна лъка си. Драконът се беше насочил обратно към града и летеше ниско; когато наближи, луната изгря над източния бряг и посребри огромните му крила.

— Стрелице! — рече Бард. — Черна стрелице! Оставих те последна. Досега не си ми изменяла и винаги си се връщала обратно при мене. Наследих те от баща си, а той — от своя баща. Ако си изкована в ковачниците на истинския Крал под Планината, полети сега, без да губиш време!

Драконът връхлетя отново — този път по-ниско от всякога — и като възви обратно, за да се стрелне пак, скъпоценните камъни по търбуха му заискриха на лунната светлина. Само едно местенце остана тъмно. Тетивата на големия лък звънна. Черната стрела се насочи право към незащитеното местенце от лявата страна на гърдите, близо до разперената навън предна лапа, и с неудържима сила се заби, така че потъна цялата — и острие, и пръчка, и пера, — тъй стремителен бе полетът й. С рев, който оглуши хората, повали дърветата и разцепи скалите, Смог се стрелна във въздуха, преметна се и рухна погубен от висинето.

Падна право върху града. В предсмъртните си гърчове той подпали и онова, което все още беше оцеляло. Езерото забуча. Огромен облак от бяла пара се понесе нагоре в мрака. Чу се свистене, гълголене и после настъпи тишина. Това беше краят на Смог и на града, но не и на Бард.

Восъчножълтата луна се издигаше все по-високо и по-високо, а вятърът ставаше все по-силен и по-студен. Той усукваше бялата мъгла на вити стълбове или забързани облачета и ги подгонваше на запад, за да ги разпръсне на парцаливи късчета и да посипе с тях блатата пред Мраколес. Многобройните лодки изглеждаха като тъмни точици на повърхността на езерото, а вятърът разнасяше гласовете на Езерните хора, които оплакваха гибелта на града, на имуществото и къщите си. Всъщност, ако се позамислеха, те трябваше да бъдат благодарни, но тъкмо това не можеше да се очаква сега от тях. Най-малко три четвърти от хората се бяха спасили; горите, нивите, пасищата, добитъкът и по-голямата част от лодките бяха останали невредими, а драконът беше мъртъв. Те обаче още не осъзнаваха какво означава това.

Всички се събраха на мрачна и скръбна тълпа по западния бряг. Студеният вятър ги пронизваше и те трепереха целите. Тогава гневът и недоволството им естествено се насочиха към старейшината, който пръв беше напуснал града, докато там все още имаше стрелци, готови да го защищават.

— Може да го бива за търговия, особено пък ако става въпрос за собствените му интереси, но не чакай от него помощ, когато се случи нещо сериозно — замърмориха някои. После всички взеха да възхваляват мъжеството на Бард и последния му изстрел с лъка. — Ако не беше загинал — казаха те, — щяхме да го направи крал. Бард Драконоубиеца, от рода на Гирион! Жалко, че е мъртъв.

Тъкмо по средата на този разговор един висок мъж излезе от сенките и пристъпи напред. Той беше подгизнал до кости, мократа черна коса лепнеше по лицето и по раменете му, а очите му проблясваха трескаво.

— Бард не е мъртъв! — извика мъжът. — Той успя да се спаси от Есгарот, когато врагът бе погубен. Аз съм Бард от рода на Гирион, аз съм драконоубиецът!

— Крал Бард! Да живее крал Бард! — завикаха всички, но старейшината скръцна със зъби.