Хоук и Фишер

— Елейн…

— Веднъж в месеца излизаш сам. Не се връщаш дни наред, а когато накрая си дойдеш, не ми казваш къде си бил и какво си правил.

— Имам своите основания — отвърна Родерик с дрезгав глас.

— Да — каза Елейн. — Вярвам, че е така. Но не трябва да се чувстваш зле, заради това Род. Зная, че когато човек достигне твоята възраст… е понякога започва да се чувства… несигурен. Аз просто искам да знаеш, че нямам нищо против докато ти се връщаш у дома при мен.

— Ти нямаш нищо против? — попита бавно Родерик. — Елейн, за какво говориш?

— Нямам нищо против да имаш друга жена отвърна непоколебимо Елейн. — Не трябва да се учудваш толкова, скъпи. Това не е много трудно да се разбере. Ти имаш любовница. Всъщност, няма значение.

Родерик се изправи, хвана жена си за раменете и я накара да се изправи срещу него. Опита се да каже нещо, но не можа. Той я прегърна и притисна до себе си.

— Елейн, моя скъпа, моя любов, давам ти думата си, че нямам друга жена. Ти си единствената, която някога съм искал и която някога съм обичал. Давам ти честната си дума, че никога през живота ми не е имало друга жена, освен теб и никога няма да има.

— Тогава къде си ходил всичките тези месеци?

Родерик въздъхна и я отдели от себе си, за да може да я погледне.

— Не мога да ти кажа Елейн. Просто ми повярвай, когато казвам, че не отивам, защото аз искам, а защото трябва. Това е важно.

— Имаш предвид, че е нещо… политическо ли?

— В известен смисъл. Не мога да говоря за него Елейн. Не мога.

— Много добре, скъпи. — Елейн се наведе напред и го целуна по бузата. — Кажи ми за това, когато можеш. А сега, нека си лягаме. Денят беше дълъг.

— Мисля, че ще поседя малко. Не ми се спи. Ти си легни. Няма да се бавя дълго.

Елейн кимна и се обърна, за да дръпне чаршафа. За момент тя не видя сълзите, които блестяха в очите на Родерик. Когато го погледна отново, след като се бе настанила удобно в леглото, той все още седеше на стола и се взираше в нищото.

— Род…

— Да?

— Кой мислиш, че е убил Уилям?

— Не зная. Дори не мога да разбера как е бил убит, без значение кой или защо го е сторил.

— Нас грози ли ни някаква опасност?

— Не мисля. Сега Гонт ни охранява. Нищо не може да се промъкне покрай него. А долу на пост са и двамата от охраната. Предполагам, че те са достатъчно опитни в простите неща. Няма нищо, за което да се безпокоиш скъпа. Заспивай.

— Да Род. Духни лампата, преди да си легнеш.

— Елейн…

— Да?

— Обичам те. Каквото и да се случва никога не забравяй, че те обичам.

* * *

Магьосницата Визидж си беше легнала и се взираше в тавана. Тя всъщност не харесваше леглото. Беше много удобно, но твърде голямо. Имаше чувството, че се губи в него. Размърда се неспокойно под единствения тънък чаршаф, който я покриваше. Беше й горещо и се потеше, но не й харесваше да отхвърли чаршафа, не и в една чужда къща. Чувстваше се гола и беззащитна. Не че беше в някаква опасност. Бе заключила вратата и направила защитните магии. Сега никой и нищо не можеше да стигне до нея. Беше в безопасност. Но само за момента. През целия си живот бе работила за Уилям Блекстоун и не знаеше какво ще стане с нея сега, когато беше мъртъв. Уилям винаги бе за нея нещо повече от работодател. Той бе неин бог. Беше мъдър и справедлив и се бореше със силите на злото в Хейвън. Винаги знаеше какво да прави и винаги беше прав, а ако едва забелязваше тихата млада магьосница до себе си, е… това можеше само да е едно признание. Той винаги мислеше за толкова важни неща.

Визидж бе привлякла вниманието на Греъм Доримънт. Той винаги бе мил с нея, говореше й хубави неща и забелязваше, когато е с нова дреха. Вероятно би се грижил за нея. Това бе приятна мисъл.

Тя се сети за двамата от охраната, които я разпитваха, и се намръщи. Те бяха достатъчно вежливи, но на практика не я харесваха. Можеше да го почувства. По всяко време. А Хоук, този с белезите и студения поглед на единственото си око…

Той я плашеше. Не обичаше да бъде плашена. Тя се намуси в мрака. Бе им казала за Катрин и Едуард, но те не й повярваха. Наистина. Но всичко, което трябваше да направят, беше да започнат да се ровят и накрая щяха да открият истината. И тогава всеки щеше да разбере какво е станало в действителност. Ако на истината й бе позволено да излезе наяве… Визидж се начумери.

Имаше доста голям брой хора, които не биха искали това да се случи. В края на краищата, истината можеше да опетни паметта на Уилям. Е, тя също не го искаше, но не можеше да позволи Катрин и Едуард да се отърват безнаказано. Не можеше да позволи това да се случи. Те бяха убили нейния Уилям и трябваше да си платят за деянието, по един или по друг начин. Тя опипа кокаления талисман, който висеше на сребърна верижка около врата й. Може да беше само една магьосница, но имаше своя собствена сила и би могла да я използва, ако се наложеше, ако нямаше никакъв друг начин да получи справедливост за Уилям.