Хоук и Фишер

Времето минаваше, а тишината се разпростираше из цялата стара къща. Всеки беше или заспал, или седеше тихо в своята стая в очакване на утрото. Коридорът и площадката на стълбището бяха пусти, а сенките лежаха несмущавани. Една единствена газена лампа светеше слабо на половината път надолу върху стената отдясно, хвърляйки мека оранжева светлина върху площадката. Наоколо нямаше никой и Боуман малко се отпусна. Не че имаше някакво значение, ако някой го беше видял. Той винаги можеше да заяви, че отива в тоалетната, но защо да усложнява нещата? Освен това, не искаше да прави нищо, което би могло да привлече вниманието на охраната. Той излезе на площадката и затвори тихо след себе си вратата на своята спалня. Постоя за момент, вслушвайки се, и после се отправи безшумно по площадката към стаята на Катрин. Натисна дръжката, но вратата бе заключена. Той хвърли бърз поглед наляво и надясно и почука тихо на вратата. Звукът му се стори твърде силен в тишината. Последва дълга пауза, след което чу в бравата да се завърта ключ. Вратата се открехна и Боуман се стрелна в стаята. После тя тихо се затвори зад него.

Катрин се вкопчи отчаяно в Боуман, притискайки се толкова силно към него, че той едва можеше да диша. Зарови лице в шията му, сякаш се опитваше да се скрие от събитията на деня. Той започна да й шепне утешителни думи и след известно време тя се успокои и охлаби малко хватката. Боуман леко се усмихна.

— Радваш ли се да ме видиш, Кет?

Тя вдигна лице към неговото и жадно го целуна.

— Така се боях, че тази вечер няма да дойдеш при мен. Нуждая се от теб, Едуард. Сега повече от всякога.

— Всичко е наред, Кет. Аз съм вече тук.

— Но, ако ни хванат заедно…

— Няма — побърза да я успокои Едуард. — Не и докато бъдем предпазливи.

Най-после Катрин се отдели от него и седна на ръба на леглото.

— Предпазливи. Мразя тази дума. Ние винаги трябва да внимаваме във всичко, което правим или казваме. Още колко дълго, Едуард? Още колко дълго, преди да бъдем открито заедно? Аз те желая, любов моя. Искам винаги да си с мен в моите прегръдки, в моето легло!

— Не трябва още дълго да продължаваме да се преструваме — каза Едуард. — Само още малко, докато нещата се успокоят. Трябва да бъдем търпеливи още кратко време…

— Писна ми да бъда търпелива!

Едуард направи рязък жест към стената. Катрин кимна неохотно и сниши гласа си, преди да заговори отново. Не биваше да бъдат чути, а не се знаеше колко тънки са стените.

— Едуард, двамата от охраната казаха ли ти нещо относно това кой мислят, че е убил Уилям?

— На практика не, но биха били глупаци ако не виждат нас като главни заподозрени. Винаги е имало слухове, че ние и двамата бихме спечелили от смъртта му. Ние бихме могли да го убием.

— В известен смисъл, може би го сторихме.

— Какво? — Едуард я погледна проницателно. — Катрин, ти не си…

— Уилям се е самоубил — каза Катрин. — Аз… му казах за нас.

— Направила си какво?

— Трябваше. Не можех да продължавам да живея така, в лъжа. Казах му, че продължавам да съм привързана към него и че винаги ще бъда, но че обичам теб и искам да се оженим. Казах, че ще го направя по начин, който той иска, по всякакъв начин, който няма да навреди на политическата му кариера, но че каквото и да се случи, аз съм решена на развод. Отначало отказваше да слуша, а после… после каза, че ме обича и никога няма да ме изостави. Казах, че ако трябва, ще го напусна, а той ми отвърна, че ако го сторя ще се самоубие.

— Мили Боже… — прошепна Боуман. — И ти мислиш, че Уилям…

— Да — каза Катрин. — Мисля, че се е самоубил. Мисля, че ние сме причина за смъртта му.

— Казала ли си го на още някой?

— Разбира се, че не. Но това не е всичко, Едуард. Аз…

Тя внезапно се прекъсна и погледна към вратата. Отвън, на площадката, някой беше минал покрай нея. Катрин бързо се изправи на крака и хвана ръката на Едуард. Двамата останаха съвсем неподвижни, вслушвайки се. Шумът се повтори — леки, колебливи стъпки, които бързо замряха, щом напуснаха площадката.

Боуман се намръщи. В стъпките имаше нещо странно… Катрин започна да казва нещо, а Боуман и направи знак с пръст до устните да мълчи. Те се вслушваха внимателно още известно време, но стъпките изглежда бяха изчезнали.

— Видя ли те някой да влизаш тук? — попита тихо Катрин.

— Не мисля — отвърна Боуман. — Бях много предпазлив. Може да е бил някой от охраната. Просто е направил обиколка, за да провери, дали всичко е наред. Би могъл да е и някой, отиващ до тоалетната. Който и да е бил, вече си е отишъл. По-добре ще е да се върна в стаята си.

— Едуард…

— Не мога да остана Кет. Не тази вечер и не тук. Твърде е рисковано. Ще се видим отново утре сутринта.

— Да. Сутринта. — Катрин го целуна за довиждане и после отида да открехне вратата.