Хоук и Фишер

— Е, това бе безполезно използване на една добра магия за говорене на истината — заключи Столкър.

— Правилно. Ние не сме по-близо до откриване на убиеца, отколкото бяхме в началото — добави Доримънт.

— Загубата не беше пълна — възрази Хоук.

— Сега поне знаем как е умрял Блекстоун.

— И знаем още, че убиецът не е един от нас — допълни Визидж.

— В тази къща няма никой друг — напомни Гонт. — Не би могло да има. Убиецът е един от нас.

— Вие чухте отговорите — каза Хоук. — Всеки един тук отказа да е бил убиеца.

Гонт смръщи недоволно вежди.

— Може би не сте формулирали правилно въпросите — предположи той.

— Хващаме се за сламката — измърмори лорд Хайтауър.

— Ако убиецът не е някой от нас, тогава той трябва да се крие някъде в къщата — отбеляза Доримънт. — Това е единственото обяснение!

— Тук няма никой друг! — сопна се Фишър.

— Хоук и аз прегледахме всяка стая и не остана скрито място, което да не сме проверили. Тук няма никой друг, освен нас.

— Точно така — каза Гонт. — Моите защити са поставени и са сигурни. Никой не би могъл да влезе, без аз да разбера това и не би могъл да се движи из къщата, без да задейства дузина магии за безопасност. Тук не може да има никой друг!

— Добре, тогава може би магията за говорене на истината е несъвършена — каза Хоук. — Това е единственият друг отговор, който виждам.

— Нямам навика да правя несъвършени магии — възрази хладно Гонт. — Моята магия за говорене на истината беше ефективна, докато траеше.

Фишър го погледна бързо.

— Докато траеше ли? — попита тя. — Имате предвид, че вече не действа? Мислех, че имаме на разположение двадесет и пет минути.

— Колкото е по-голям броя на включените хора, толкова по-голямо е напрежението върху магията. Вече не действа. — Гонт сви рамене.

— Можете ли да направите друга? — попита Доримънт.

— Разбира се, че мога — отвърна Гонт. — Но едва след най-малко още двадесет и четири часа.

— Страхотно — каза Хоук. — Просто страхотно.

— Добре — каза Столкър. — Какво ще правим сега?

— Има едно място, което не сме прегледали така щателно, както останалите — каза внезапно Фишър. — Кухнята.

— Ти сама видя — напомни й Хоук, свивайки рамене. — Никъде в нея нямаше скришно място.

— Мисля, че все пак, трябва да я проверим. Просто за да сме сигурни.

Хоук погледна Гонт, който сви рамене. После въздъхна и се изправи на крака.

— Добре, Фишър, нека и хвърлим още един поглед.

Тя кимна и се изправи. Хоук огледа гостите.

— Всички други останете тук. Това е заповед. Не искам никой да напуска това помещение, докато не се върнем. Ела, Фишър.

Те излязоха в коридора, затваряйки след себе си вратата към салона. Гонт и гостите му седяха мълчаливо, потънали в собствените си мисли. След известно време Визидж се размърда неспокойно на стола си и внезапно се изправи на крака.

— Аз наистина мисля, че трябва да стоим тук — каза Гонт. — Би било по-безопасно.

— Трябва да отида до тоалетната — съобщи спокойно Визидж, изчервявайки се. — Не, не мога да чакам.

— Мисля, че не трябва да отиваш сама — каза Доримънт.

— Съвсем правилно — подкрепи го лорд Хайтауър. После се обърна към жена си. — Защо да не се качим горе с нея? Така да се каже, просто да й правим компания.

— Разбира се — отвърна лейди Елейн. — Ти нямаш нищо против, нали скъпа?

Визидж се усмихна и поклати глава.

— Мисля, че ще се чувствам в много по-голяма безопасност ако зная, че не съм съвсем сама.

— Не се бавете — предупреди Гонт. — Нали не искаме да тревожим капитан Хоук?

Лорд Хайтауър изсумтя високо, но не каза нищо. Той и съпругата му станаха и последваха Визидж навън от салона. Доримънт се размърда неспокойно на стола си. Той също би желал да отиде с нея, за да е сигурен в безопасността й, но бедното момиче не би искало да бъде следвано до тоалетната от цяла тълпа. Освен това, лорд и лейди Хайтауър щяха да се грижат за нея. Доримънт се облегна назад на стола си и се опита да мисли за нещо друго. Чувстваше се малко по-добре сега, когато Хоук и Фишър знаеха за доказателството, което беше крил. Макар да не изглеждаше, че е помогнал много с това. Той погледна скришно Катрин. Как тя би могла да направи това? Да коленичи до своя мъртъв съпруг и да забие в гърдите му, собствената му кама. Доримънт потрепери.

— Безпокои ме винената чаша — каза накрая той. — Ако виното не е било отровено…

— Не е било — каза категорично Гонт. — Самият аз го опитах.

— Виното… — каза внезапно Катрин. Всички обърнаха погледите си към нея. Тя гледаше в празната камина, мръщейки се. — Уилям не пиеше много, дори на частни празненства. Това бе негово правило. Беше ми казал, че вече е пил достатъчно за една вечер, но имаше в ръката си прясно налята чаша с вино, когато се качваше нагоре по стълбите, за да се преоблече. И така, кой му беше дал тази чаша?

— Не си спомням — каза Доримънт. — Аз наистина не обърнах внимание. — Той погледна към останалите, но те всички поклатиха глави.

— Сигурна съм, че видях кой беше — продължи Катрин, мъчейки се да си спомни. — Но не мога да си спомня. Не мога.

— Не се напрягай — посъветва я Столкър. — Само ще дойде в ума ти, ако не се опитваш и не го насилваш.