Читаем Хоук и Фишер полностью

— В края на краищата, може би това не е толкова важно — каза Доримънт.

* * *

Хоук и Фишър провериха щателно кухнята от тавана до пода, но не намериха нищо и никой. Нямаше никакви скрити проходи, нито скрити места и нищо, което дори малко да изглежда подозрително. Не че очакваха да намерят нещо. Двамата просто се нуждаеха от извинение, за да се уединят, така че да могат да си говорят насаме. Те се облегнаха на мивката и мрачно се огледаха.

— Хайтауър беше прав — каза Фишър, — колкото и да не ми се иска да призная това. Магията за говорене на истината не ни доведе до никъде. Поглеждането на смъртта на Блекстоун от друг ъгъл е много интересно, но ние все още не сме по-близо до откриването на неговия убиец.

— Може би да, а може би не — рече Хоук. — Не бих познал някоя улика ако попадна на нея, но мога да позная виновно изражение на лицето, когато го видя. Хайтауър крие нещо. Стана адски неспокоен веднага щом откри, че всички ще бъдем затворени тук цялата нощ и бе почти обхванат от паника при мисълта за магия за говорене на истината. Има нещо, за което той не иска да говори…

— Ти не му зададе много въпроси — напомни му Фишър.

— Не би им отговорил ако му ги бях задал.

— Бихме могли да го принудим.

Хоук се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че бихме могли да накараме лорд Родерик Хайтауър да каже дори едно нещо, ако той не желае това? — попита той.

— Разбирам мисълта ти — отвърна Фишър, усмихвайки се неохотно. — Освен това, няма никакво фактическо доказателство, че онова, което го безпокои, има нещо общо с убийствата. Старите воини и старите политици винаги имат нещо за криене. В края на краищата, ти го попита, дали е убил Блекстоун и Боуман, а той каза не. Дори не се поколеба.

— Откъде да знаем със сигурност, че Гонт наистина е направил магия за говорене на истината? — попита той, размишлявайки. Може би… Не. Тя действаше нормално. Сам я проверих.

— Може би я е направил само върху теб — предположи Фишър.

— Може би. А може би ние и двамата ставаме параноици.

— Има такова нещо.

— Нека се върнем в салона — предложи Хоук. — Не ми харесва да ги оставяме сами твърде дълго. Ще ги атакувам с още няколко въпроса. Ще се опитам да разкрия нечия история. Хайтауър крие нещо. Бих си заложил кариерата, че е така.

— Ние сме я заложили — отбеляза сухо Фишър. — Ние сме я заложили.

* * *

Визидж чакаше сама на площадката, недалеч от вратата на банята. Лейди Елейн беше на свой ред в тоалетната, докато Лорд Родерик се бе върнал в своята стая, за да се преоблече в по-удобни дрехи. Площадката все още беше осветена само от една лампа и сенките изглеждаха много тъмни. Визидж се оглеждаше нервно наоколо. Искаше й се лорд и лейди Хайтауър да побързат.

Тя внезапно потрепери и се обгърна с ръце. Къщата все още бе изпълнена с непоносима лятна горещина, но Визидж продължаваше да намира студени места. Тя прехапа устни и се начумери. Не харесваше къщата на Гонт. Не я хареса още от момента, в който прекрачи прага й, но вече знаеше защо. Може всички от рода ДеФерие да бяха измрели, но тяхната къща продължаваше да пази тъмни спомени заключени в нейните стени. Бе трудно да се приеме, че мъж като Столкър е бил един ДеФерие, но тя нито за минутка не се съмняваше в това. Въпреки всичките песни и легенди, и въпреки че той бе винаги подчертано вежлив към нея, тя никога не бе изпитвала приятелски чувства към него. Визидж никога не разбра какво Уилям виждаше в него. Никога не бе харесвала Столкър. Той имаше студени очи.

Тя погледна по дължината на площадката към мястото, където се намираше стаята на Уилям. Той имаше такива надежди, такива мечти. А бедният Едуард бе умрял направо тук, на площадката, до горната част от стълбището. Тя погледна петната от кръв върху килима и отвърна поглед. Усети, че съжалява за Едуард сега, когато вече си беше отишъл. Тя не трябваше да казва тези ужасни неща за него. Те всички бяха верни, но тя не трябваше да ги казва.

Визидж чу зад себе си стъпки и се обърна усмихвайки се, очакваща да види лорд Родерик. Усмивката й трепна.

— Съжалявам — каза ниският мърморещ глас, — но ти можеш да им кажеш какъв съм аз. Не мога да позволя това. Така съжалявам, Визидж.

Визидж започна да отстъпва и изрече заеквайки първите няколко думи от някаква защитна магия, но нямаше достатъчно време. Нещо ужасно нахлу откъм сенките към нея и кръв шурна в неподвижния горещ въздух.

* * *

Хоук и Фишър се изкачваха с леки тихи стъпки по стълбите към площадката с хладна стомана в ръце. Викът, който чуха, вече беше спрял и Хоук имаше лошото предчувствие, че отново ще е твърде много закъснял. „Не, още едно убийство. Господи, не още едно.“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Север и Юг
Север и Юг

Выросшая в зажиточной семье Маргарет вела комфортную жизнь привилегированного класса. Но когда ее отец перевез семью на север, ей пришлось приспосабливаться к жизни в Милтоне — городе, переживающем промышленную революцию.Маргарет ненавидит новых «хозяев жизни», а владелец хлопковой фабрики Джон Торнтон становится для нее настоящим олицетворением зла. Маргарет дает понять этому «вульгарному выскочке», что ему лучше держаться от нее на расстоянии. Джона же неудержимо влечет к Маргарет, да и она со временем чувствует все возрастающую симпатию к нему…Роман официально в России никогда не переводился и не издавался. Этот перевод выполнен переводчиком Валентиной Григорьевой, редакторами Helmi Saari (Елена Первушина) и mieleом и представлен на сайте A'propos… (http://www.apropospage.ru/).

Софья Валерьевна Ролдугина , Элизабет Гаскелл

Драматургия / Проза / Классическая проза / Славянское фэнтези / Зарубежная драматургия
Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза