Хоук и Фишер

— Все пак, чашата е била важна — каза упорито Хоук, — иначе нямаше да бъде взета. Но, към този въпрос можем да се върнем по-късно. Катрин, има ли още нещо относно смъртта на съпруга ви, което да не сте ни казала? Нещо друго, което да сте скрила от нас?

— Не. Няма нищо друго. Аз не съм убила съпруга си, а не съм убила и Едуард.

Хоук помисли малко и после се обърна, за да погледне Визидж.

— Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не — отвърна спокойно магьосницата. — Уилям беше вече мъртъв, когато го открих. И не зная нищо за случилото се с Едуард. Въпреки че…

— Да?

Визидж се намръщи.

— На площадката имаше странна миризма…

Хоук почака, но тя не каза нищо повече. Той се обърна към лорд Хайтауър:

— Милорд…

— Възразявам срещу целия начин на процедиране.

— Просто отговаряйте на въпросите Милорд. Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не — отрече лорд Родерик. — Не съм.

Хоук го погледна замислено. Не можеше да измисли никакви по-специфични въпроси, които да зададе на лорд Хайтауър, а имаше силното чувство, че каквито и отговори да получеше, щяха да бъдат толкова безполезни, колкото лорда искаше да ги направи. Хоук въздъхна мълчаливо. Можеше да почувства, че лорд Хайтауър е напрегнат, относно нещо — това се виждаше ясно върху лицето му и от поведението му — но за момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Ако приложеше натиск, но не откриеше нещо, с което да оправдае своите действия… Той се обърна към лейди Хайтауър.

— Миледи, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не.

Хоук я погледна за момент, но нейният спокоен поглед и здраво стиснатите устни даваха ясно да се разбере, че и с нея нямаше да стигне до никъде. Той смръщи вежди. По едно време магията за говорене на истината му се струваше толкова добра идея. Хоук се обърна към Столкър.

— Сър Столкър, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не.

Хоук се облегна назад на стола си и се намръщи замислено. Беше попитал всеки директно и всеки бе отказал да е убиецът. Това беше невъзможно. Един от тях сигурно лъжеше. Но тъй като магията за говорене на истината все още беше в сила, те не биха могли да лъжат. Той мислеше усилено. Отново пропускаше нещо. Можеше да го почувства.

— Сър Столкър…

— Да, капитан Хоук.

— Който и да е убиецът, той трябва да познава много добре тази къща, за да може да се движи из нея така свободно, както го прави. По-рано днес Гонт ми каза, че сте бил много настоятелен в опитите си да я купите. Вероятно можете да ни кажете, защо тя е така важна за вас.

Столкър се поколеба.

— Мога да ви уверя, че моите основания нямат нищо общо с убийството на Блекстоун и Боуман.

— Сър Столкър, моля отговорете на въпроса.

— Това беше моя дом — отвърна спокойно Столкър. — Аз съм роден тук.

Всички го зяпнаха учудено. Доримънт се окопити пръв.

— Искате да кажете, че вие всъщност сте един ДеФерие ли? Мислех, че те, всичките, са мъртви!

— Те са мъртви — потвърди Столкър. — Сега аз съм последният. И предпочитам да ползвам името, което сам съм избрал за себе си. Избягах от къщи, когато бях на четиринадесет години. Моето семейство се беше покварило и аз повече не можех да понасям това. Но тази къща продължава да е мой дом и аз я искам.

Хоук мислеше трескаво. Той и Фишър живееха в Хейвън само от няколко години, но бе чувал за рода ДеФерие. Всеки беше чувал. Всички от това семейство бяха надменни и злонамерени, сексуално перверзни и всецяло отдадени на черна магия от най-долен вид. Бе необходимо много време, за да се докаже нещо срещу тях. В края на краищата, те бяха една стара солидна фамилия с приятели във висшите среди. Но започнаха да изчезват деца. Накрая охраната успя да проникне със сила в къщата на ДеФерие и онова, което намери там шокира дори най-суровите й служители. Трима ДеФерие бяха обесени за убийство, а още двама бяха разкъсани на парчета на улицата, докато се опитваха да избягат. Всички останали умряха в затвора по един или по друг начин. И тази бе фамилията дала на света легендарния Адам Столкър — герой и отмъстител за злините.

— Това ли е всичко? — попита Столкър. — Аз наистина не разполагам с нищо друго, което бих желал да кажа.

— Да — отвърна Хоук, заставайки отново нащрек. — Мисля, че съм свършил, засега. Нямам повече никакви въпроси.

— Вие може да нямате — намеси се лорд Хайтауър, — но аз имам.

Той се огледа наоколо.

— Тук има двама души, които не са разпитвани под действието на магията за говорене на истината. Не намира ли никой от вас за подозрително, че тези убийства започнаха едва след като Хоук и Фишър престъпиха прага на тази къща?

— О, хайде, хайде — каза Фишър.

— Чакайте малко — включи се Доримънт.

— Всички ние знаем, че Уилям имаше врагове. Какъв по-добър начин да се доберат до него от този, чрез самите телохранители, от които се очаква да го защитават? Кой би ги заподозрял?

— Това е смешно! — извика Хоук.

— Наистина ли? — попита Визидж. — Ние всички трябваше да отговаряме под действието на тази магия. Защо не и вие?

— Много добре — каза Фишър. — Аз не съм убила Блекстоун и Боуман. Хоук, ти ли ги уби?

— Не — отвърна Хоук. — Не съм.

Последва дълго мълчание.