Хубавата Елена

— Да, да, съблечете тия неудобни дрехи! Повярвайте ми най-после, нищо не ви заплашва, нито от моя страна, нито изобщо! Впрочем, какви са тия вируси, дето толкова им се боите, Ентъни? Някаква болест ли?

Антон изръмжа свирепо;

— Престанете! Мисля, че номерът свърши вече.

Тя се опечали и изглеждаше трогателно искрена в детската си нацупеност:

— Но защо не ми вярвате? Не идвам от Земята, и никаква игра не е, много е сериозно! Малко ли направих, за да ви уверя? Е, добре, почвам да разказвам…

Тя се отпусна в освободеното от Акира кресло, огледа тримата с настойчива молба за доверие, въздъхна треперливо:

— И така, аз съм Елен Блано, родена в Ливърпул на 22 май 1907 година. През 1931-ва завърших история и археология в Кеймбридж, една от първите жени съм бакалавър в тия специалности. Записвате ли, Аки? Хубави апарати имате. По мое време бяха едни грамадни грамофони и диктофони с дискове, ония още на Едисън. Предайте после тия сведения на Земята, за да направят проверката.

С тая бърза добавка тя отново пресече гнева на Антон, чийто мозък моментално бе съпоставил назованите години и Едисън с днешната дата. Тя се изсмя:

— Одеве Томи ме изкара по-млада, когато ви се подиграваше, че сте ме чули. Завърших на двайсет и четири, толкова навярно изглеждам и сега или малко по-стара, нали?

Гибсън пак си впръсна в устата от своята неизменна тубичка и бързо се наведе над джобната си камера, която бе измъкнал заедно с тубата.

— Фотоапарат, нали? Такъв мъничък, не е като някогашните. Изобще много сте напреднали, много се радвам…

— После се радвайте! — изръмжа Санеев.

— Ен, пак ставате лош! Недейте, съвсем ще си объркам урока!

— Не се и съмнявах, че си имате урок. Кой ви го преподаде? Хайде, казвайте!

— Ен, за къде си се разбързал — смили се най-после и Гибсън. — До Земята има още цял месец, няма да ни избяга.

— О, не, ще ви оставя! Колкото и да ми е мъчно, вие сте такива мили момчета, но… много сте ми бавни! Цял месец не мога. Чакат ме.

— Кой ви чака?

Тя тръсна с кокетна закана косите си към свирепия Санеев, но лишени от естествената тежест на своето злато, те не се върнаха на мястото си, та трябваше да ги дооправи с ръце. А когато една жена умее да оправя косите си под мъжки погледи, тя става двойно по-неотразима.

— Нека наред, обърквам се иначе. И така, през октомври на 1931 година аз се отправих с една експедиция за Нова Гвинея. Взе ме със себе си годеникът ми, доктор Стронгфийлд, Ървин, известен тогава етнограф. Одеве Томи сбърка не само възрастта ми, не съм и невинна, щяхме да се женим. Не че го обичах толкова, уважавах го, студентка му бях, но най-вече — страшно ми се отиваше с експедицията, малко авантюристка си падах, а кой иначе ще вземе някакво момиче в такава експедиция…

— Момиче — прекъсна я Антон. — Любовни съчинения ли сте дошли да ни разправяте?

Тя отново се изчерви, но вече нормално?

— Простете, толкова време не съм виждала хора… Пък и бъбривичка съм си. Докъде бях стигнала? Да! Е, и по време на експедицията аз веднъж доста се отдалечих от групата, нахълтах в една огромна пещера, входът й беше съвсем скрит в джунглата. Аз и преди често се отделях, защото пещерите ме интересуваха, а там има страшно интересни пещери, с много находки. Пък и джунглата на Нова Гвинея излезе безопасна, никакви зверове нямаше в нея…

— А човекоядците? — припомни й повече закачливо Гибсън. — Тогава нали е имало още човекоядци?

На Санеев се стори, че той е готов да повярва на идиотските й приказки.

— О, човекоядците се оказаха най-добрите хора, които дотогава бях срещала! Те, знаете… това, човекоядството, е ритуална…

— Знам — прекъсна я грубо Антон. — Чели сме за тях.

— Добре, добре — поуплаши му се тя. — И ето, като навлязох в пещерата, попаднах изведнъж на… на, как да ви кажа, просто на същества от друга цивилизация! Направили си база там и тайно изследват Земята. А аз ги изненадах. Не допускали, че някой ще се завре в тая дълбока пещера. Туземците никога не влизаха в пещерите, много суеверни бяха. Преди това аз съм ги молила да ме водят, не, заведат ме до някоя пещера, но за нищо на света… Моля ви, не ме прекъсвайте вече, Ен! Ще бъда кратка. Подробностите ще оставя за Земята. Страшни бяха! Аз не съм от страхливите, но като ми преградиха пътя за връщане, ужас! Помислих ги за неизвестни зверове. Тя, Нова Гвинея, беше много слабо изследвана тогава. Само Миклухо Маклай и още неколцина… Както и да е, те обаче ми заговориха на английски. Представяте ли си? Чист университетски, като моя сега. Много ли архаично ви звучи сега моят английски? — обърна се тя към Гнбсън и очевидно един утвърдителен отговор би я изплашил повече и от най-страшната чужда цивилизация.

— Мъничко, но така е по-очарователен.