Хубавата Елена

Баскетболната топка на екранчето плавно се завъртя няколко пъти на невидимата си шия. Двете черни длани се положиха една върху друга на гърдите, там, където при човека е сърцето.

— Тоя дявол ни чува — обади се Гибсън. — Видяхте ли го? Пусни въздуха, Ен! Ако е искал да ни взриви, досега… Нали го опипах!

Японецът мърмореше през думите му:

— Такъв робот… не… не ми го побира умът… В никакво изпитание досега Антон не бе се чувствувал толкова объркан. Засмърдя му на пот — или абсорбцията в неговия скафандър също не действуваше, или това бяха родени от напрежението сетивни илюзии, мирисни миражи някакви. Като у Томи, тоя храбър Томи, който едва ли би се подмокрил в прегръдката и на далеч по-страшни същества. Защо го пусна да излезе? Можеше да отвори люка автоматично, пък роботът ако ще да влиза! Но и ония подлеци от базата го подведоха, приберете го, викат… Да, все пак добре са го измислили! Ще има черни точки колкото си щеш, и по-черни от идиотския им робот…

— Нещо трябва да направим, Ен — въздъхна треперливо Акира. — Чак до Земята ли ще ги държим така?

Командирът — по-скоро ръката му — импулсивно се подчини, щом и кибернетикът се присъедини към предложението. Завъртя малко прибързано крана на въздухопровода и стрелката на манометърчето заподскача. Изпъшка:

— Лесно ви е на вас! Това за мен е скроено — и сепнато подвикна: — Томи, да не отваряш шлема, ей!

— Буд спакоен — отвърнаха му на руски. — Нека най-напред той да отвори топката си.

Гибсън очевидно се бе поуспокоил, а това примири и Санеев с бъдещия му провал в изпитанието. Той възкликна също на родния си език:

— Съвсем ще ме гръмнат, ако наистина я отвори!

Роботът сякаш и този път ги чу. Ръцете му почти тържествено се насочиха към баскетболната топка. Черните пръсти я подхванаха отдолу, подържаха я така и в мига, когато стрелка га на манометъра отчиташе вече седемдесет и два милибара налягане в камерата, топката изведнъж се спука. Сбръчка се, огъна се и се свлече назад като качулка на дъждобран.

— Матушка мая! — извика Гибгън кой знае защо пак на руски, но от предишното му хладнокръвие не бе останала и следа.

На зеленикавото стъкло на екранчето, под призрачното осветление на криптона светеха не много дълги, но доста буйни човешки коси.

— Матушка мая! — повтори Гибсън вече като в припадък. — Ен, вие виждате ли там? Да не халюцинирам?

Антон не отговори, защото косите също така тържествено се заотместваха върху все още невидимата шия и към екрана се обърна едно съвсем човешко лице. Бяло лице върху черното негърско тяло. Едно женско лице, чиито устни си поемаха дъх с измъчена усмивка и се опитваха да оформят някакви думи. Японецът възкликна с европейски широки очи:

— Он гаварит! — Изглежда все още смяташе това за робот или в паниката си обърка родовете в руския език. Повтори го на английски и пак употреби мъжкия род.

Устните, нежно очертани и поразяващо живи, продължаваха да изричат с прекалено разтваряне думи, които двамата не бяха в състояние да разчетат, защото, омагьосани от видението, не се и сещаха да ги разчетат. А Гнбсън пък не ги чуваше заради шлема си.

— Не! — експлодира командирският рефлекс на Санеев. — Да не си посмял! — Бе отгатнал зад призрачната женска глава посягането на Гибсън към шлема. И сам употреби мъжки род: — Опипай го пак!

Акира прекалено трескаво заработи с вариообектива на камерата. Картината на екранчето подскачаше, разминаваше се, понякога изображението се уголемяваше дотолкова, че цъфваше за миг само едно бляскаво око или набъбнала равнина с множество лунни кратери. И двамата бяха се втрещили в тоя лунен пейзаж, не сещайки се, че това е кожата на лицето в стократно увеличение. Акира улучи най-после нужния обектив и побра цялото лице в рамката на екранчето. От двете му страни изплуваха като челюсти на миниатюрен кран скафандровите ръкавици. Лицето не помръдна, мърдаха само устните в една вече весела усмивка. Пръстите на ръкавиците минаха през косата, леко потънаха в бялата плът на бузите, плахо опипаха носа, свиха се около брадичката, разклатиха я и тя покорно им се поддаде.

— Ен, какво е това? — изстена Гибсън в шлемофона му.

— Защо питаш, ти си там?

— Ен, това… това е човек!

— Хайде де!

Пръстите усилиха натиска си и полека заобръщаха цялото лице на другата страна. То се остави да го обърнат с незалязващата си усмивка, която като че ли ставаше малко нетърпелива.

— Ен, но това… това… е жена!

— Баба Яга — рече Антон.